Моля те, нека това да е сън, пожела той. Моля те, нека се окаже, че спя на дивана във всекидневната на Джеф, унесен в сладки сънища за романтични разходки покрай океана и меки целувки на улицата. Моля те, не допускай нищо от това да се случва.
— Кой е? — чу се да пита.
— Сузи.
— Какво прави?
— Просто стои там и се оглежда — отговори Джеф. — Чакай. Сега идва насам.
— Какво? Мамка му.
Уил надникна през отворения страничен прозорец, когато Сузи притича по алеята пред къщата, пресече улицата, без да се оглежда и се отправи по права линия към колата на Том. Носеше панталон и синя риза с дълъг ръкав, въпреки смазващата горещина. Големи тъмни очила скриваха по-голямата част от лицето й. Но дори и с очилата, Уил позна, че бе уплашена.
— Какво правите тук? — попита направо, въртейки глава между Том и Джеф на предната седалка и Уил на задната.
— И ние можем да те питаме същото — отговори Том, вече изправен.
— Трябва да си вървите — каза Сузи, многозначително втренчена в Уил. — Веднага.
Погледна обратно към Джеф.
— Моля ви.
— Проблем ли има? — попита Джеф.
— Моля ви, преди да ви е видял…
— Ти си женена — по-скоро констатира, отколкото попита Уил.
Сузи наведе глава и не каза нищо.
— Казах ти — подчерта Том.
— Моля ви, просто си вървете — не му обърна внимание Сузи.
— Сузи? — долетя нехаен мъжки глас откъм „Талахаси Драйв“ номер сто двайсет и едно. — Какво става там?
Брадичката на Сузи увисна към гърдите й, рамене й се сринаха.
— Той идва насам — съобщи Том.
— Бързо — каза Сузи. — Имате ли карта?
— Какво?
— Карта на улиците. Моля ви, кажете ми, че имате в жабката.
Джеф отвори жабката и почна да тършува из бъркотията вътре. Пръстите му докоснаха разкъсано пакетче дъвки, смачкани на топка стари салфетки и нещо лепкаво, което дори не искаше да знае какво е.
— Проблем ли има? — попита мъжът, докато се приближаваше. Беше облечен всекидневно, в панталони с цвят каки и риза за голф на сини и златни райета, но иначе изглеждаше почти, както го бе описал Том, помисли си Уил, забелязвайки широките рамене и големите ръце на мъжа.
— Изгубили са се — каза Сузи малко по-бодро от необходимото.
— Просто помолихме дамата да ни упъти. — Джеф демонстративно разгъна голямата неудобна карта, която по някакво чудо бе успял да намери в дъното на жабката. — Опитваме се да разберем къде, по дяволите, сме.
Мъжът се приведе и загорялото му лице изпълни страничното стъкло до шофьора, докато избутваше Сузи настрани. Тя отстъпи няколко крачки назад, по-близо до мястото на Уил. Нужна му бе цялата воля, за да не се пресегне да я хване за ръката.
— Боя се, че жена ми не е много добре с ориентирането. Нали така, миличка?
— Боя се, че да.
Боиш се от нещо, помисли си Уил.
— Не ви ли познавам? — мъжът попита неочаквано Джеф.
Уил установи, че е затаил дъх.
— Не мисля — небрежно отговори Джеф.
— Напълно сигурен съм, че сме се срещали някъде. Наблизо ли работите?
— М-не. Работя в Уинууд. Фитнес „Елит“ на „Североизточна Четирийсета“ Знаете ли го?
— Не бих казал. Персонален треньор ли сте?
— Джеф Райдъл, на вашите услуги.
— Може пак да си поговорим за това някой ден. Коя улица търсите? — попита, свивайки пръстите на ръцете си.
На Уил му се стори, че забелязва синини по кокалчетата му. Той стрелна с поглед лицето на Сузи.
— Опитват се да намерят „Миракъл Майл“ — каза тя, избягвайки проницателния поглед на Уил. Беше се вторачила в краката си и използваше очилата си като щит срещу любопитните му очи.
— „Миракъл Майл“? Всеки знае как да намери „Миракъл Майл“.
— Всеки, освен приятеля ми тук — каза Джеф, извивайки очи към Том.
— Вече можеш да се прибираш, миличка — меко каза мъжът, макар да бе ясно, че това не е предложение. — Аз ще се погрижа за това.
Сузи отстъпи назад от колата.
— Успех — изрече право към Уил. После се обърна и забърза по алеята към къщата, без да се обръща.
— Благодаря ви за помощта — подвикна след нея Джеф.
— „Миракъл Майл“ — изрече мъжът, сякаш мислеше съсредоточено. — Я да видим. Кой е най-добрият начин да се стигне оттук? Навярно, по Андерсън роуд.
— Андерсън роуд ли? — попита Том.