— Кажи ми, че не носиш пистолет.
— Не нося пистолет.
Джеф моментално разбра, че Том лъже.
— Господи, Том, не можеш да продължаваш да правиш това. Накрая ще те убият.
— Ако някой тук бъде убит, това няма да съм аз.
— Ами работата ти? — попита Джеф, решил да пробва по друг начин.
— Няма страшно. Обадих се, че съм болен.
Джеф усети тъпото пулсиране на начално главоболие в основата на врата си. Точно сега нямаше нерви за Том.
— Виж, не мога да говоря сега. С клиентка съм.
— Към девет часа тази сутрин отивам в къщата на родителите й — продължи Том, сякаш Джеф не бе казал нищо. — Мислех си, че е любезно от моя страна, нали разбираш, да не ходя прекалено рано. А Лейни тъкмо напуска къщата, издокарана от горе до долу и аз схващам, че нещо става. Искам да кажа, защо ще се издокарва така толкова рано в понеделник? Къде отива? Затова решавам да я проследя и да разбера какво става. Тя отива с кола до западен „Флеглър“ и влиза в една яркорозова сграда, като някаква гигантска бутилка сироп за кашлица. Проверявам указателя. Само адвокати, човече.
— Ами значи е говорила с адвокат. Това не означава…
— Означава, че иска развод. Означава, че ще се опита да ми вземе децата. Тези деца означават всичко за мен, човече. Знаеш го.
Джеф реши, че едва ли е моментът да изтъква, че Том рядко прекарваше някакво време с децата си.
— Виж, поеми си няколко пъти дълбоко дъх и се опитай, да се успокоиш. После се обади на шефа си, кажи му, че се чувстваш по-добре и се върни на работа. Това ще отклони ума ти от Лейни.
— Няма да позволя на тази кучка да ми вземе децата.
— Просто се стегни. Не прави нищо глупаво. Почакай да видиш какво ще стане до няколко дни.
— Зная какво ще стане до няколко дни. Ще ми връчат формулярите за развода, ето какво ще стане.
— А може би не. Може би, ако не побесняваш и останеш спокоен… — Джеф млъкна. Говоря с Том, напомни си той.
— Може ти да поговориш с нея — заяви Том.
— Какво? Няма начин.
— Моля те, Джеф. Трябва да ми помогнеш. По твоя вина се забърках в тази каша.
— Какво? — Какви ги дрънка Том, зачуди се Джеф и видя как Керълайн Хоугън намали скоростта на пътечката, мислейки си, че за жена почти на шейсет, тя бе в забележително добра форма.
— И как, по дяволите, ти хрумна това?
— Ако не беше ти и онзи глупав бас в бара…
— Хей, твоя беше идеята да хукнеш след Сузи.
Рецепционистката се покашля и посочи с очи надясно.
— И така, по кое време ви е най-удобно? — попита на висок глас Джеф, докато Лари минаваше покрай него, последван от младата си клиентка, чиято конска опашка се поклащаше насам-натам.
— Здравей, Джеф — каза момичето, на име Кели, с широка усмивка на симпатичното си сърцевидно лице.
Джеф й се усмихна и в същия миг гласът на Том изригна в ухото му.
— За какво говориш? — попита той.
— Разбира се. Защо не си проверите програмата и не ми се обадите пак? Сигурен съм, че ще измислим нещо.
— Какво, по дяволите, става?
— Боя се, че нямам никакви дупки до седем часа.
— Ебаваш ли се с мен или какво?
— Виж — прошепна Джеф, когато Лари и момичето се отдалечиха на достатъчно разстояние. — Казах ти, че не мога да говоря. Шефът ми гледа.
— На кой му пука? Не мислиш ли, че това е по-важно?
— Ще ти се обадя по-късно. Междувременно си иди вкъщи, успокой се и престани да я следиш. Чуваш ли ме, Том? Слушаш ли ме?
— Няма да я следя.
— Добре, хубаво. Аз ще поговоря с нея по-късно. — Джеф затвори телефона, въодушевен от факта, че човек, който лъжеше така често, като Том, все пак не го биваше в това. Върна слушалката на Мелиса.
— Благодаря за помощта.
— Винаги. О, часът ти в единайсет отпада.
— Наред ли е всичко? — попита Керълайн Хоугън, която бе слязла от пътечката и вървеше към него. Предницата на тюркоазеното й трико бе нашарена от потни петна с големината на монета, ноктите й с червен маникюр чешеха влажната горна устна.
— Часът ми в единайсет отпадна — сухо каза Джеф. — А жената на един мой приятел току-що го е напуснала.
Тя изви прецизно оскубаната си вежда и челото й леко се набръчка.
Май ботоксът е пропуснал някои места, помисли си Джеф и я поведе към една пейка, където я накара да легне по гръб.