— Разбира се.
— Малко е лично.
— Колко малко?
Уил се засмя.
— Какво щеше да направиш, ако тя беше избрала Джеф?
Кристин отново сви рамене и не каза нищо.
— Наистина ли нямаше да ти пука?
Трето свиване на рамене.
— Не е кой знае какво.
— Не е ли?
— Виж. Преди да стана барманка, работих във всички долнопробни стриптийз клубове в Маями Бийч. От време на време получавах по някой ангажимент като модел на бански костюми и бельо. По-често припечелвах допълнително като се явявах на ергенски партита. На едно такова се запознах с Джеф. Бяха доста дива компания, всичките пияни и по едно време изглеждаше сякаш нещата можеха леко да излязат от контрол. Брат ти обаче се намеси, успокои ги и ме изведе оттам. Дори направи необходимото да ми платят. Попита за телефонния ми номер. Накрая се озовахме в апартамента му. Разбира се, по-късно разбрах, че цялата работа е била постановка, той се хванал на бас за сто долара, че може да ми влезе в гащите. Дотогава обаче вече нямаше значение. Ние живеехме заедно. Престанах да правя стриптийзи, изкарах курс за бармани, „Дивата зона“ бе открита и ме назначиха. Това е цялата история. С Джеф е лесно. Няма драми, разправии, недоразумения, нито нереални очаквания. Той ме оставя да правя, каквото си искам и аз го оставям да си прави каквото си иска.
— Което включва и други жени — констатира Уил.
— Ако той иска…
— А ти какво искаш?
— Понякога ме кара да се присъединя.
— Нямах предвид това и ти го знаеш.
— Какво всъщност ме питаш?
— Правилото същото ли е? — попита след малко Уил. — Ти понякога…?
— Понякога какво? — подпита тя с лукава усмивчица.
— Е, нали казват, че което е добро за гъската, е добро и за гъсока.
— Наистина ли? Така ли казват в „Принстън“?
— Мисля, че Ницше го е казал пръв.
Кристин се разсмя — сладък, неочаквано деликатен звук, който се стори много трогателен на Уил.
Той се покашля, мъчейки се да си проясни мозъка.
— Какво е чувството — да правиш любов с друга жена?
— Нормално.
— Просто нормално?
— Различно е — каза Кристин, спомняйки си първия път, когато бе с жена. Момиче, по-точно. И двете бяха толкова млади.
Случи се, след като майка й я бе изгонила от къщи. Заряза училище, след няколко седмици я хванаха като бегълка и я дадоха на социалните служби, после я пратиха в приют, където остана почти три години. Тъкмо там, в тези мизерни условия, по осем момичета в стая, срещна някой, също толкова увреден, но по свой си начин. В продължение на месеци те се заглеждаха предпазливо една в друга, рядко говореха, внимателно се преценяваха. Най-накрая Кристин бе нарушила мълчанието: „Не мога да си намеря портмонето. Имаш ли нещо общо с това?“
Въпреки това провокативно начало или може би точно заради него, двете момичета скоро станаха неразделни, а дружбата им постепенно прерасна в нещо повече, нещо, което никоя от тях не бе очаквала.
Случи се естествено, без усилие. Една нощ другото момиче просто бе слязло от горното легло и се бе мушнало в тесния креват на Кристин отдолу. Кристин се отмести да й направи място, прегърна младата жена в тъмното, дивейки се на нейната мекота и невероятната нежност на докосването й. През следващите осемнайсет месеца прекарваха всяка възможна минута заедно. Любовта на живота ми — това Кристин го бе разбрала още тогава.
Един ден обаче, неочаквано и без предупреждение, тя изчезна. Отговорничката обясни, че родителите й я взели у дома. По-късно дойде новината, че семейството се е преместило в Уайоминг и тя няма да се върне.
И не се върна. Нито дойде да я види. Нито писа. Нито се обади.
Два месеца по-късно, на осемнайсетия си рожден ден, Кристин също напусна дома и изчезна във влажните долнопробни улички на Маями.
— Мислиш ли, че Джеф ще се разстрои, ако спиш с друг мъж? — питаше сега Уил, рязко връщайки Кристин в настоящето.
— Само, ако не е имал възможност да гледа. — Смехът на Кристин този път бе по-дрезгав и принуден. — Божичко, Уил. Трябва да си видиш физиономията. — Тя внезапно спря да се смее, лицето й помръкна и стана по-сериозно. — Да не би току-що да ми направи предложение?
— Какво? Не. Просто имах предвид…
— Споко. Зная какво имаше предвид. — Кристин се приведе напред, така че коленете им се докоснаха. — Няма други мъже, Уил.
— Обичаш ли го?