Разбира се, беше я разлюбил още по-бързо. Просто като я видя през очите на Джеф — „Господи, човече, тя дори не е хубава. Очичките й са малки като зрънца, а носът твърде голям за лицето й. Плюс това, човече, краката й са като кегли. Заслужаваш нещо по-добро.“ — и това бе достатъчно да угаси напълно и бездруго охладнелите му страсти. Само че дотогава вече беше твърде късно. Лейни бе забременяла и го притискаше да се оженят. Беше я оставил да го убеди, че след Афганистан ще има нужда от малко стабилност. Позволи ми да се грижа за теб, настояваше тя. Защо не, бе решил той. Заслужаваше някой да го погледа малко. По-късно винаги можеше да се разведе.
В такъв случай, защо сега, когато това изглежда се случваше, бе толкова разстроен?
Защото никой не напуска Том Уитман, отговори си сам.
— Аз решавам кой ще си ходи и кога — обяви пред указателя на адвокатите. Спомни си за „Коръл Гейбълс“. Този задник, мъжът на Сузи. „И гледайте друг път да не Ви хващам в този квартал, момчета“ — беше ги предупредил. На кого, по дяволите, си мислеше, че говори? — Аз решавам кой какво ще прави — изрече Том. — Аз решавам как. Аз решавам кога. — Питайте само оная малка кучка в Афганистан.
Разбира се, заради тая курва едва не го хвърлиха в затвора. Том си припомни обвиненията, разследването в продължение на седмици, съвсем реалната опасност да го затворят. Най-накрая армията реши да не се стига до съд, а вместо това предпочете да го качи на кораба за вкъщи. След като почти две години си бе рискувал живота на предната линия, две години, през които яде пясък и гледа как умират негови приятели, а молитвите му се бяха свели до едно простичко желание — Моля те, нека се върна у дома с крака, — най-безцеремонно го бяха изритали по задника. Уволнен и разжалван. Това бе благодарността, която получи.
Точно, както стана с Лейни.
Още едно уволнение и разжалване. Постъпи с нея, както трябва, а сега тя се опитваше да гепи онова, което по право бе негово — децата му, къщата му, начинът му на живот. Това ли искаше? След почти пет години заедно, наистина ли очакваше той просто така да си отиде? Е и, какво ако родителите й притежаваха къщата? Това бе просто техническа подробност. Тя си оставаше съпружеският им дом. Неговият дом. И Канди и Коуди си бяха неговите деца. Лейни наистина ли си мислеше, че може просто да си тръгне от него и той ще се предаде без бой? По дяволите, ако тя искаше бой, той щеше да й покаже битката на живота й.
Вратите на асансьора внезапно се отвориха и отвътре излезе някаква жена. Беше руса, на средна възраст и с костюм, въпреки жегата. В едната си ръка държеше цигара, в другата запалка, готова да запали веднага, щом се покаже навън.
— Извинете, мадам — каза Том и толкова рязко се втурна напред, че жената едва не изпусна цигарата си. — Вие адвокат ли сте?
Жената го погледна предпазливо.
— Да. Мога ли да ви помогна с нещо?
— Търся Лейни Уитман.
— Лейни…?
— Уитман.
— Не мисля, че зная това име. В коя фирма работи?
— Не работи. Тук е, за да се срещне с някого.
Сега жената изглеждаше объркана.
— Съжалявам. Няма как да зная…
— Можете ли да ми кажете кои фирми са специализирани по разводите? — попита Том, докато жената отстъпваше към вратата.
— Мисля, че Алекс Торес се занимава с разводи, а „Мишу, Брънтън, Бърнбаум“ имат отдел по семейно право. Може и Стюарт Локаш да поема бракоразводни дела. Не съм сигурна, наистина. — Тя бутна вратата и излезе на улицата, погълната от ослепителната светлина.
Вълна горещ въздух обля лицето на Том.
— Алекс Торес от „Торес, Салдана и Мендоза“, предполагам. Апартамент 103. — Реши, че може да почне оттам, втурна се по стълбите, вземайки по две стъпала наведнъж и след няколко секунди отвори вратата към първия етаж.
Коридорът, който го посрещна, бе широк, застлан със сребристосин килим. Тръгна по него, подмина офисите на „Лаш, Картър и Крофт“; „Блейк, Фелдър и синове“ и „Ланг, Кънингам“, и спря пред затворената двойна врата на апартамент 103. Може би трябваше да си сложа вратовръзка, мина му през ума, напъха ризата си в дънките и потупа пистолета, втъкнат под катарамата, за да се увери, че е скрит добре. После сграбчи месинговата топка на тежката дървена врата и я отвори.
Не бе сигурен какво очакваше да види, но каквото и да бе, не беше това. Нали уж адвокатите трябва да са богати? Не се ли очакваше да работят в просторни помещения с впечатляващи гледки? Не се ли предполагаше, че имат красиви мебели и добре облечени секретарки, както и убийствено красиви рецепционистки, чакащи да му предложат толкова нужното кафе? Вместо това, Том видя възрастна испаноезична жена зад най-обикновено бюро до банална бежова стена, а зад нея се простираше редица затворени врати на кабинети.