— Мога ли да ви помогна? — учтиво попита тя.
— Тук съм, за да се видя с Алекс Торес. — Тя сигурно му е майка, помисли си Том.
— Боя се, че господин Торес днес не е тук. Имате ли уговорена среща?
— Не. — Том не помръдна.
— О. Ами, добре тогава, може би ще намеря друг да ви услужи.
— Може би — повтори Том с прекомерно любезничене. Тя пък откъде се бе научила да говори по този начин? — Търся Лейни Уитман.
— Лейн Уитман?
— Лейни. Илейн — поправи се Том. Типично за Лейни бе да се прави на официална.
— Боя се, че тук нямаме никого с това име.
— Тя не работи тук — рязко поясни Том. — Тук е, за да се срещне с някого относно развод.
— Сигурен ли сте, че сте на правилното място?
— Видях я да влиза в тази сграда преди около час.
Жената доби смутен вид. Пресегна се, попипа прошарената си черна коса, вдигната в стегнат кок.
— Нали разбирате, че в тази сграда има много юридически кантори?
— Дванайсет, за да сме по-точни — каза Том. — По четири на етаж. Искате ли да ви ги изброя по имена?
Рецепционистката се пресегна към телефона.
— Ако обичате, седнете, ще видя дали не мога да намеря някого, който да ви помогне.
Тъпа кучка, помисли си Том, изкушен да й гръмне главата само заради едното удоволствие. Но вместо това смънка:
— Не си правете труда — и излезе от офиса. — Къде си, Лейни? — измърмори той, решавайки да се върне във фоайето, вместо да рискува да се сблъска с някоя друга надменна адвокатска майка и да чака там. Със сигурност, където и да беше, тя нямаше да се забави още много.
Мина обаче половин час, а нея още я нямаше. Какво толкова правеше там горе? Какво разправяше на ония тъпоглави адвокати? „Той пие, кръшка, има ужасен нрав, децата се боят от него“ — представяше си рецитацията й.
— Не бих имал нищо против едно питие точно сега — изрече на глас и се вторачи в долнопробната кръчма на отсрещния тротоар. Почуди се дали сервират алкохол и си погледна часовника. Едва единайсет и нещо. Малко рано за пиене, дори и за него. Какво пък, по дяволите? Както се пее в песента, все някъде вече е пет часа.
— Имате ли бира? — попита той младото момиче зад тезгяха няколко минути по-късно. Пльосна се на едно столче в старомодната закусвалня, без да откъсва очи от розовата сграда насреща.
— Само безалкохолна — каза момичето. Табелката на оранжевата й униформа я идентифицираше като Вики Лин. Беше може би на осемнайсет, с дълга до брадичката кафява къдрава коса и лоша кожа, която се бе опитала да прикрие с прекалено много фон дьо тен. Усмихна му се и Том се запита, дали не го сваля.
— Ще пия кока-кола — заяви той.
— Имаме само „Пепси“.
— Тогава ще пия „Пепси“.
— Диетична или обикновена?
— Диетичната не е полезна. Съдържа нещо, което ти обърква мозъчните вълни — каза Том. Лейни му бе съобщила това.
Вики Лин тъпо се взираше в него.
— Обикновена — каза той.
— Малка, средна или голяма?
— Ебаваш ли се с мен?
Вики Лин примигна веднъж, два пъти, три пъти.
— Малка, средна или голяма искате? — повтори тя, примигвайки по веднъж на всяка опция.
— Голяма.
— Това ли е всичко?
— Така мисля. — Том надзърна през рамо към почти празното помещение. Сепарета с найлонова тапицерия — само едно, от които заето, — ограждаха двете стени, отгоре на всяка от пластмасовите масички имаше по един малък джубокс. Стените бяха украсени със стари рокендрол сувенири: нотни листа, афиши за концерти, древни снимки на „Бийтълс“, Джанис и Грейтфул Дед. Два плаката на Елвис се взираха един в друг от двата срещуположни края. На единия той бе млад, красив и облечен от глава до пети в черна кожа. На другия беше по-стар, подпухнал и носеше бяло сако, обсипано с мъниста и допълнено с подобна наметка.
Мъртъв на четирийсет и две, помисли си Том.
— Да живее кралят — вдигна наздравица той, щом Вики Лин се върна с напитката му.
Тъкмо се канеше да отпие, когато забеляза Лейни да излиза от розовата сграда. Скочи от стола си, преобърна си чашата и сладката кафява течност се разля по тезгяха и покапа по пода.