— Мамка му — изруга и се втурна към изхода.
— Хей, почакай — викна след него Вики Лин. — Дължиш ми четири долара.
— Четири долара за кока-кола, която дори не съм пил?
— „Пепси“ — поправи го Вики Лин.
— Четири долара — ядосано измърмори Том и затършува в джоба си за дребни. — За едно проклето „Пепси“.
— Вие поискахте голямо.
— Мамка му — изруга отново, като не намери банкнота по-малка от десет долара. Бутна я към Вики Лин, без да откъсва поглед от Лейни, която вървеше към паркинга в края на улицата, с високо вдигната глава и твърда походка. От какво, по дяволите, бе толкова въодушевена? Той потупа с пръсти по тезгяха, чудейки се, дали Лейни ще забележи колата му, паркирана две редици зад нейната. — Не можеш ли да побързаш с това ресто?
Вики Лин се носеше към касовия апарат, сякаш газеше в меласа.
— Виж, бързам. — Мина му през ума да стреля в краката й, както правеха в старите уестърни, които понякога гледаше по телевизията. Това щеше да я накара да затанцува. Да се поразмърда, помисли си, докато я гледаше как отваря касата и педантично брои рестото.
— Остави — викна, изгубил търпение, изскочи от закусвалнята и хукна надолу по улицата към паркинга, проправяйки си път в горещината, сякаш бе твърда стоманена врата. Лейни сигурно вече бе преполовила щата.
Типично за Лейни, каза си той. Беше я чакал, колко време? Цял проклет час и половина? И тогава, точно когато решава да си почине няколко минути и да пийне „кола“ — „Пепси“ — тя решава да си покаже физиономията. Сякаш знаеше, че той е там. Сякаш бе програмирала цялата проклета работа.
Той стигна до паркинга. Раираната синя риза на гърба му бе просмукана от пот. Белият Сивик на Лейни бе втори на опашката пред кабинката на пазача. Някаква жена в червен Мерцедес тършуваше в чантата си и жестикулираше, сякаш си бе изгубила билета. Каквато и да бе причината за забавянето, Том бе благодарен за него. То му даде възможност да се прокрадне до колата си, без да изпуска Лейни от очи. След няколко минути вече бе по следите й, като внимаваше да стои на няколко коли разстояние зад нея. Ставам все по-добър в това, помисли си.
Коремът му изкурка, напомняйки му, че бе почти обяд, а той не бе ял от рано сутринта. Навярно щеше да убеди Лейни да му позволи да я заведе на обяд, на някое хубаво място, може даже и скъпо. Нещо като „Лилавият делфин“. Лейни обожаваше морска храна и макар на него да не му бе любима, там вероятно правеха и хамбургери. А Кристин казваше, че приготвяли и най-хубавата „Пина колада“ в града, макар да не мислеше да казва това на Лейни. Тя никога не е била голям фен на Кристин. „В нея просто има нещо, на което не вярвам“ — казваше.
В нея със сигурност има нещо, помисли си Том, но побърза да избута Кристин от съзнанието си. Не е време да мисля за други жени, напомни си той. Трябваше да се съсредоточи върху Лейни.
Може следващият път, когато тя спре на червено, той да спре зад нея и да й предложи обяд. Тя все се оплакваше, че не ходят никъде, че не я води на хубави места. Сега бе неговият шанс да й демонстрира обратното, да й докаже, че може да бъде толкова романтичен и загрижен, колкото и всеки друг.
Само че светофарите не му съдействаха и на всяко кръстовище светваха в зелено, сякаш го правеха нарочно. Зелени светофари цели двайсет минути, удивено поклати глава той. Кога изобщо се бе случвало това? Трябваше да я спре, преди да се е прибрала. Иначе щеше да е твърде късно. Родителите й нямаше да му позволят да говори с нея дори по телефона. И със сигурност нямаше да го поканят на обяд.
Движеха се на запад по „Югозападна осма“ улица, когато Лейни внезапно спря по средата на пътя и майсторски се вмъкна в празното място между две коли.
— Не е зле — отбеляза Том, чудейки се какво си бе наумила пък сега. Той продължи до следващия ъгъл, после спря до бордюра и видя как Лейни излезе от колата, взе си талон за паркиране и изчезна в някакъв магазин. В кой от всички? Бе твърде далеч, за да види.
Остави колата си на забранено място и пресече улицата, надничайки във всяка витрина, покрай която минаваше. Подмина няколко ресторанта, една пералня и магазин за обувки. Да не би Лейни да искаше да си купи още един чифт? Имаше само — колко? — трийсетина чифта? И всичките с плоски подметки. Бабешки обувки, така ги наричаше той и я караше — колко пъти? — да си вземе нещо секси, с високи токове и съблазнителни каишки на глезените. Каквито носеше Кристин. Или Сузи, помисли си и почувства нов прилив на ярост като се сети за самодоволната физиономия на мъжа й, надвесена над прозореца на колата му.