— Защо не ги свалиш? — попита накрая и се пресегна за очилата й.
Тя се дръпна назад.
— Може би е по-добре да остана с тях.
— Защо? — Уил нежно ги издърпа от лицето й. — О, Господи — възкликна той и очилата паднаха в скута му, а погледът му обходи многобройните синини по иначе бледото лице на Сузи. Те пулсираха насреща му като диско светлини — тук завяхващо лилаво, там тъмножълто. — Той ти е причинил това — заяви, без да е нужно да му се казва.
— Не. Паднах.
— Не си паднала.
— Стана инцидент с кучето на съседите. Краката ми се оплетоха в каишката.
— И на Джеф ли каза това?
Тя наведе глава.
— Той също не ми повярва.
Пръстите на Уил трепереха, когато се пресегна да докосне страната й.
— Как може някой да направи това?
— Няма нищо. Добре съм.
— Вината е моя — каза той.
— Няма нищо общо с теб.
— Ако не се бяхме появили пред прага ти като някакви тъпи тийнейджъри…
— Не би имало значение.
— Какво говориш?
— Нищо.
— Да не би да искаш да кажеш, че ти е причинявал това и преди?
— Аз съм си виновна — настоя Сузи.
— Как така?
— Аз го предизвиках.
— Ти си го предизвикала — невярващо повтори Уил.
— Изобщо не трябваше да идвам в „Дивата зона“. Знаех колко е рисковано.
— В какъв смисъл „рисковано“?
— Баровете са абсолютно забранени, когато Дейв го няма.
— Какво?
— Обикновено, когато Дейв е на конференция извън града, аз ходя с него — обясни тя, говорейки повече на себе си, отколкото на Уил, сякаш се опитваше да разбере какво се бе случило. — Но този път той каза, че щял да бъде много зает цялата седмица със срещи и лекции — той е лекар, — и нямало смисъл цяла седмица да стоя съвсем сама в хотелската стая, че било по-добре да си остана вкъщи и да се погрижа за някои неща в дома ни. Пък и аз винаги толкова се отегчавам на тези медицински събирания. Наистина чаках с нетърпение да ми остане време за самата мен, да се разхождам по плажа, да обиколя онези симпатични магазинчета покрай океана. Изобщо не трябваше да ходя в „Дивата зона“. Със сигурност поне, не трябваше да ходя повече от веднъж. Не зная какво съм си мислела. Предполагам — че Дейв няма да разбере. Не се очакваше да се върне до събота. Но той си тръгнал веднага след последната среща в петък вечер, карал по целия път от Тампа, без да спира, само за да бъде с мен. Само че, аз не бях там.
— Беше с мен — констатира Уил, чувствайки как му прималява. След като я бе оставил, той се бе върнал вкъщи. Беше спал на същия този диван и бе сънувал дълги, меки, нежни целувки, докато тя е била пребивана до кръв.
— Не съм се забавлявала така от не знам колко време.
— Не разбирам. Защо си с него? Нямате деца. Нали? — смутено попита Уил, осъзнавайки колко малко знае за нея.
Тя се засмя. Усмивката й подчерта една малка драскотина в ъгълчето на горната устна, която той дори не бе забелязал досега.
— Не, нямам деца. Също така нямам и избор.
— Разбира се, че имаш избор — възрази Уил. — Можеш да го напуснеш, да съобщиш в полицията, можеш…
— Не мога — каза простичко тя.
— Защо не?
— Той ще ме убие — отговори с ще по-голяма простота.
— Не, няма. Той е просто един побойник, един…
— Ще ме убие — повтори тя. — Моля те. Не мога да остана още дълго. Може ли да поговорим за нещо друго?
— Искаш да говорим за нещо друго? — безпомощно попита Уил. Виеше му се свят.
— Как намираш Маями? — бодро попита тя, сякаш това бе най-естественият въпрос.
— Какво?
— Моля те, Уил. Не може ли просто да се престорим, че сме обикновена двойка? Момче и момиче на среща. Нещо такова. За няколко минути, преди да трябва да си тръгна?
Очите й се напълниха със сълзи, Уил почувства, че и неговите се навлажняват. Той отклони поглед. Защо нещата винаги трябва да са толкова сложни, помисли си. Може би, в крайна сметка, Кристин и Джеф са прави. Гледай всичко да е колкото се може по-просто. Никакви очаквания, никакви обвинения.
— Мисля, че в Маями е страхотно — каза той. — Малко е горещо, но…