— Казва се Сузи — съобщи им, без да спира.
— Дължиш ми още пет долара — каза Джеф на Том.
— Това ли е всичко? — Том попита Кристин. — Толкова време стоя там и научи само това?
— Преместила се е тук от форт Майърс преди няколко месеца. — Кристин се върна на мястото си зад бара. — О, да. За малко да забравя — добави тя с широка усмивка, обърната към Уил. — Тя избра теб.
2.
— Какво? — Уил беше сигурен, че не е разбрал правилно. Кристин всъщност не гледаше към него. Явно усмивката й е била насочена към Джеф. Той просто си бе въобразил онова, което му се искаше.
— Майтапиш се, нали? — попита и Джеф, също толкова невярващ.
— Виж ти — взе да се подхилква Том. — „Братлето“ май ще се окаже големият победител на вечерта.
— Сигурна ли си, че е избрала Уил? — отново попита Джеф, сякаш се нуждаеше от словесно потвърждение.
Кристин само сви рамене.
— Изглежда, че си пада по мъже с официални ризи.
Том се разхили, наслаждавайки се на неочаквания обрат.
Не че на него му харесваше повече, отколкото на Джеф, да губи. Особено от такъв самодоволен тъпак като Уил. „Избраникът“, така го наричаше Джеф. Е, сега наистина беше избран.
— На какво се смееш? — сопна му се Джеф. — Току-що изгуби сто кинта, идиот такъв.
— Както и ти. Освен това, не толкова портфейлът ти е засегнат, колкото егото. — И Том отново се ухили. — Не се ядосвай. Случва се и на най-добрите. — Нямаше да е зле и Джеф да изпита чувството да си отхвърлен, с което той трябваше да се справя през целия си живот. Малко унижение никому не е навредило.
Джеф не каза нищо, намръщеният му поглед говореше вместо него.
— Както и да е — продължи Том, след като си довърши бирата, — не сме загубили и цент, докато той не изпълни сделката.
Раменете на Джеф тутакси се отпуснаха, сякаш свалиха поражението като нежелана наметка. Усмивката му се върна.
— Това е вярно, братле — каза той и потупа рамото на Уил с малко прекомерна енергичност. — Нощта е млада. Много остава да се свърши. Твоят изпит едва започва.
Уил усети устата си суха, а дланите влажни. Винаги бе мразил изпитите. А този път не беше някой стар педантичен професор, който трябваше да го оцени колко струва. Ставаше въпрос за обичния му по-голям брат. Братът, когото от години се опитваше — и не успяваше — да впечатли.
— Какво трябва да направя? — прошепна той, колебаейки се, дали е по-добре да вземе този изпит или да се провали.
— Тук не мога да ти помогна, братле. Оправяй се сам.
— Би могъл да я изчукаш направо на масата пред нас — самодоволно ухилен предложи Том.
— Защо просто не й занесеш това? — обади се Кристин и в ръката й се материализира едно прясно приготвено мартини с нар.
Уил пое мартинито от нея, удържайки с усилие на волята ръката му да не затрепери. Достатъчно лошо беше, че Джеф и Том щяха да следят всяка негова стъпка. Нямаше да им достави удоволствието да видят и треперенето на ръцете му. Пое си дълбоко дъх, насили се да се усмихне, после се завъртя на пети и взе да пристъпя като прощъпулник, който се учи да върви.
— Бъди нежен — подвикна след него Том.
Какво ти става? — мислеше си Уил, усещайки всеки поглед, докато прекосяваше помещението. Не че никога преди не бе правил това. Беше се срещал с много момичета, не можеше да се каже, че е девствен, макар в интерес на истината, момичетата да не бяха чак толкова много, принуди се да си признае. И нито едно след Ейми. Мамка му, защо се сети за нея сега? Изтика я от главата си, при което дясната му ръка неволно се стрелна напред и част от розовата течност преля над ръба надолу по пръстите му.
Сузи го наблюдаваше от мястото си до масата, очите й палаво заискриха, когато той се приближи. Дори и сега Уил бе убеден, че е станала грешка. Тя е искала Кристин да изпрати Джеф. „Какво правиш тук?“ — почти я чуваше да казва.
— Усмихни се, малкия — каза тя, вместо това. — Вземи си стол.
Уил се поколеба, макар и само за миг, после направи, каквото му бе казано — издърпа най-близкия стол и седна, ухилен като идиот. Постави чашата на масата и я побутна към нея.
— За вас.
— Благодаря. Ти няма ли да пиеш нищо?
Уил се сети, че е оставил бирата си на бара. По никакъв начин нямаше да се върне там да я вземе.
— Аз съм Уил Райдъл — представи се той. Не беше особено остроумно, знаеше го. Джеф несъмнено би измислил нещо по-предизвикателно. По дяволите, дори и Том щеше да каже нещо по-хитро от името си.