— Сторил ти се е чаровен?
— Предложи да ме запознае с някакъв известен фотограф, който по случайност му бил близък приятел. Най-опашатата лъжа, а аз едва не се вързах.
— Сторил ти се е чаровен? — отново попита Уил.
— Е, не е съвсем като неандерталец. Искам да кажа, трябва да има някаква причина Сузи да се омъжи за него. Не е ли така?
— Предполагам.
— Първо идва чарът, после юмруците. Горката Сузи.
Уил сведе глава, помъчи се да не си спомня синините, нашарили красивата й кожа.
— Наистина не мога да разбера как може такъв едър мъж — продължи Кристин, набирайки скорост, — да не говорим, че е доктор, човек, положил клетва да не вреди на хората, как може някой такъв да оправдае побоя над жена, особено толкова крехка като Сузи. Та тя е само кожа и кости, за Бога. Какво удовлетворение получава от това да я удря? Само почакай и ще видиш — някой ден ще я убие. И когато наистина стане, ще е отчасти и по наша вина, защото сме знаели за него, а не сме направили нищо.
— И какво трябва да направим? Да съобщим на властите?
— Да бе, сякаш от това ще излезе нещо добро. Ще искат доказателства, ние ще им кажем, че не разполагаме с такива, а те ще ни отвърнат да си гледаме работата. Може да разпитат Сузи. Но ако тя прилича на повечето малтретирани жени, просто ще отрече всичко и ние ще изглеждаме като кръгли идиоти. А той по-късно ще й го изкара през носа. — Кристин довърши яйцата си и бутна чинията настрани — Не, нищо не можем да направим. Затова се чувствам толкова дяволски…
— … безсилна?
— Именно.
Уил кимна. Това чувство му беше добре познато. През повечето време се чувстваше така.
— О. Не ти оставих никакви яйца — каза Кристин, гледайки към празната си чиния.
— Няма проблем. Винаги мога да направя още.
— Обещаваш ли? — Кристин стана от стола си, наведе се и целуна Уил по страната. — Ти наистина си най-милото нещо. — В следващия миг вече я нямаше, излетя от стаята сред водовъртеж от розова коприна.
В спалнята неоправеното легло я призова и за един кратък момент Кристин се поколеба, дали отново да не се мушне в него, да се завие през глава и да опита да поспи още няколко часа. Но вече бе твърде късно за това, реши тя, отиде до прозореца и дръпна завесите, като едва не се спъна в дънките на Джеф, захвърлени на пода. Засмя се. Интересно как Джеф си бе дал труда да обуе чисти дънки, когато се предполагаше, че няма никакво време, помисли си тя и се наведе да ги вдигне. Тъкмо се канеше да ги хвърли в коша, когато напипа нещо в задния джоб.
— Става все по-интересно — промърмори и се върна в кухнята с предмета в ръце.
— Джеф си е забравил портмонето — съобщи и го размаха пред Уил.
На вратата се позвъни.
— Сигурно е той. — Тя изтича до входа. — Забрави ли нещо? — попита и отвори вратата, но бързо се дръпна назад.
Лейни Уитмън закрачи към вътрешността на стаята. Беше с бяла тениска, сини дънки и силно намръщена физиономия.
— Кристин — поздрави тя и бързо премести поглед Уил. — А ти трябва да си прословутото братле.
— Лейни, това е Уил. Уил, запознай се с Лейни, жената на Том — представи ги Кристин, чудейки се какви ли още изненади ги очакваха през деня.
— Приятно ми е да се запознаем. — Уил си помисли, че Лейни никак не е толкова непривлекателна, колкото я изкарваше Том. Чертите й бяха може би малко необичайни и леко прекомерни за лицето, но въпреки това приятни.
— Джеф тук ли е? — попита тя. — Трябва да говоря с него за Том.
— На работа е.
Неочаквано Лейни сякаш щеше да избухне в сълзи. Тя стоеше неподвижно по средата на стаята, без да каже нищо.
— Дали да не отида там и да му занеса това? — предложи Уил и взе портмонето на Джеф от ръцете на Кристин.
— Да ви дам възможност да си поговорите, дами.
— Не, няма нужда — започна Кристин.
— Ще се върна по-късно — каза Уил, пренебрегвайки изражението в очите й, което му внушаваше да остане. Последното нещо, което му се искаше, бе да говори за Том.
— Радвам се, че се запознахме, Уил — каза Лейни.
— Аз също. — Той отиде до вратата и облекчено пъхна портмонето в джоба си. Брат ми ме спаси, без дори да подозира, помисли си и затвори след себе си. Трябваше да намери начин да му благодари.
19.
— Искаш ли чаша кафе? — попита Кристин, придърпа робата си и пристегна колана на кръста си. — Уил направи голяма кана. Мисля, че има останало.