Какво, по дяволите, правеше тук?
Джеф си погледна часовника и забеляза, че не бяха минали и пет минути, откакто го провери за последно. По дяволите, не беше чак толкова късно. Нямаше още дори девет и половина. Само себе си трябваше да обвинява, задето бе дошъл толкова рано. Най-малкото, което можеше да направи, бе да почака още петнайсет минути. Това място не бе толкова лесно за намиране. А пиковият час в трафика на Маями бе най-зле от всички. Извади телефона си от джоба, провери гласовата поща за съобщения, обаче нямаше никакви и върна обратно телефона на мястото му. После ръката му замря във въздуха. Сякаш притежаваше собствена воля, тя се пъхна първо в левия джоб, после в десния, и отново в двата поред.
— Мамка му — изруга и затвори очи, осъзнавайки, че портфейлът му липсва. Излезе от сепарето, прерови джобовете си за трети път, после и червената найлонова тапицерия, накрая се просна на ръце и колене и претършува белия теракотен под с очи.
— Всичко наред ли е тук, красавецо? — попита сервитьорката и Джеф се изправи отново на крака. Тя бе на около петдесет години, с пепеляворуса коса, вдигната в сложно тупиран кок, който й придаваше височина почти, колкото на Джеф.
— Не мога да си намеря портфейла — смутено промърмори той и се помъчи да изобрази най-обаятелната си усмивка.
Сервитьорката, която според значката си се казваше Дороти, се отнесе скептично. Явно бе чувала това и преди.
— Не се опитвам да мина тънко. Честно — увери я Джеф, чудейки се, дали портфейлът му някак си не бе изпаднал в колата. — Вижте. Имате ли нещо против да проверя в колата? Паркирал съм точно зад ъгъла.
— Нали не се опитваш да ме метнеш, красавецо? — Дороти наклони глава на една страна и косата й така се наклони, че като нищо можеше да се сгромоляса.
— Не, никога не бих направил това. — Той бръкна в джоба си и извади мобилния си телефон. — Какво ще кажете да ви го оставя? Така ще сте сигурна, че ще се върна.
— Не непременно. Може да си го откраднал.
— Не съм. Моля ви. Вижте. Можете да дойдете с мен, ако искате.
Дороти замлъкна, като че ли действително обмисляше предложението му.
— О, върви — каза накрая тя. — Обаче, ако не се върнеш до три минути, не ме интересува колко си красив, ще викна ченгетата.
— Ще се върна до две.
— Остави телефона — заповяда тя.
Джеф се втурна навън, слънцето блесна в очите му като светкавица и го ослепи, а горещият влажен въздух уцели лицето му като с юмрук. За секунда остана дезориентиран и му мина през ума, че е в Афганистан. В гърдите му нарасна паника и разкъса вътрешностите му като куршум.
— Какво, по дяволите, ти става? — запита се той, плувнал в пот, и насила си наложи да поеме на няколко пъти дълбоко дъх. Всичко бе заради това проклето кафе, реши и постепенно си възвърна равновесието, опитвайки се да си припомни къде бе паркирал колата си. Зави надясно, продължи по-надолу по улицата и забърза, щом я видя.
Набързо претършува предната седалка, задната, пода, дори жабката, в случай че бе оставил портфейла си там, а после бе забравил.
— Мамка му — изруга, обърна се и зърна отражението си в полираната броня на колата. Припомни си как в спалнята грабна нов чифт дънки от гардероба, а захвърли старите — онези, с портфейла в задния джоб! — на пода. — Мамка му — каза отново, представяйки си как Кристин вдига тези дънки от земята. Дали бе намерила портфейла? Дали се бе обадила в салона? Или по-лошо? Дали не се бе опитала лично да му го донесе? — Мамка му.
— Е, какво ще правиш сега? — попита след малко Дороти. — Тази закуска няма сама да се изплати.
Джеф се огледа из яркоосветения ресторант, все още пълен наполовина с хора, които ядяха, говореха, смееха се.
— Не зная какво да правя. Не ми се струва вероятно приятелката ми да се появи…
— Високо момиче с тъмна коса, малко кльощава? — попита Дороти и очите на Джеф последваха нейните към дъното на ресторанта.
Тъкмо излизаше от тоалетната, когато го забеляза. Засмя се неуверено и ъгълчетата на устата й се извиха надолу, вместо нагоре.
— Здравей, Джеф — каза Сузи.
20.
— Съжалявам, че закъснях толкова — извини се тя, когато се настаниха. — На Дейв му отне цяла вечност да тръгне, после пък ме хвана задръстването. Отдавна ли ме чакаш?
— Всъщност, не — излъга Джеф. — Пристигнах тук няколко минути по-рано и хапнах. Сигурна ли си, че не искаш нищо за закуска? В края на краищата, ти плащаш.