— Нима? — попита Картър. — Защото отстрани изглежда, сякаш стоиш и не правиш нищо.
— Така ли изглежда? — Том с мъка удържаше ръцете си да не хванат гърлото на Картър и да не го стиснат с всички сили.
— Направила ли е нещо, за да предизвика подозренията ти? — попита Картър.
— Виж — отговори Том с усмивка, която не успяваше напълно да скрие снизхождението в гласа му. — Аз съм ветеран от война в чужбина, където човек някак си развива инстинкт за такива неща.
— Искаш да кажеш, че войнишките ти инстинкти ти подсказват, че тази жена е потенциален крадец?
— В комбинация с опита ми в търговията, да. Намирам, че съществува подобна вероятност.
Точно в този момент Анджела Куон, млада продавачка от азиатски произход, с дълга черна коса и дразнещо лъчезарен нрав, се приближи до жената и я попита дали има нужда от помощ.
— Да, благодаря ви — с облекчение каза жената. — Чаках някой да ми помогне, но всички бяхте толкова заети. — Тя погледна по посока на Том, сякаш искаше да каже: „С изключение на него. Той просто си стоеше там“.
— Може би ще можеш да оставиш за малко следенето и да се концентрираш върху обслужването на клиентите — предложи с натежал от сарказъм писклив гласец Картър.
— Сигурен съм, че онези господа ще се възползват от професионалните ти умения. — И посочи двама тийнейджъри, които току–що бяха влезли в магазина.
— Отивам — увери го Том. — Чекиджия — добави под мустак, отдалечавайки се от Картър. — Имате ли нужда от помощ, момчета? — обърна се към пъпчивите младежи. Ако имаше нещо, което мразеше повече от жените на средна възраст, това бяха момчетата тийнейджъри. И двете категории си мислеха, че знаят всичко.
— Просто гледаме — каза едното момче, смеейки се, докато пукаше балони с дъвката си. На Том му се стори, че дочу думата „загубеняк“, докато се отдалечаваха към дъното на магазина. Цялата му воля бе насочена към усилието му да не хукне след тях и да ги събори с юмруци на земята.
Вместо това постоя там няколко минути, усещайки как погледът на Картър прогаря дупка в гърба на червено-черната му карирана риза. Какво зяпаш, искаше му се да се обърне и да му кресне. Попитах ги дали имат нужда от помощ, нали? Ако мислиш, че ще си скъсам задника да търча след пубертети за по-малко от осем кинта на час, значи си си изгубил ума. Ако мислиш, че ще се мазня на всяка дърта курва, която влезе, както тази тъпа азиатска путка, която намираш за толкова страхотна, то помисли си пак. Като плащаш минимална заплата, получаваш минимални резултати. Да не са забравили да те научат на това в бизнес училището „Уортън“, мълком се гневеше Том. Завъртя се на пети, готов да изгледа отвисоко Картър.
Само че Картър вече не гледаше към него. Всъщност никакъв не се виждаше. Том изпусна дълбока и звучна въздишка и реши, че макар магазинът да бе отворен току–що, вече бе време за почивката му. Отправи се към изхода, грабна една цигара от джоба си и я запали, преди още да е излязъл напълно. Широкият пешеходен тротоар на Линкълн Роуд Мол бе натоварен дори повече от обикновено. Туристи, презрително си помисли Том и силно дръпна от цигарата. Не можеха ли просто да си стоят у дома? Вдигаха шум, изискваха внимание и проявяваха прекомерен ентусиазъм за почти всичко. Забеляза една възрастна двойка на ъгъла, която разглеждаше карта, както и двама гея на отсрещната страна на улицата, спорещи за вярната посока. Привлекателна жена с абаносова кожа и сребърни обувки с високи токове мина бавно покрай него, понесла три чанти от „Викториас сикрет“. Една от чантите й докосна цигарата на Том и тя се извърна намръщено, сякаш смяташе, че той нарочно е застанал на пътя й. Кучка, каза си Том. Да не мислиш, че ще ти подпаля прашките и сутиените с подплънки?
Какво им ставаше на жените все пак? Да не би да трябва да наостри вниманието си, само защото може да се окаже на пътя й? Те, едва ли не, очакват да им четеш мислите, каза си Том. Като онази жена в магазина — откъде можеше да знае, че имала нужда от помощ? Щеше ли да умре, ако попита? И тази кучка с токчетата — ако е искала той да се отмести, трябваше само да каже: „Извинете“. Малко учтивост не би навредила. И Лейни, мамка му. Ако е искала той да прекарва повече време вкъщи, ако е искала да бъде по-грижовен баща, ако е искала… по дяволите, кой знае какво е искала? Той да не е телепат, мама му стара?
Или онова момиче в Афганистан, сети се и образът й се появи в облака цигарен дим, извиващ се изкусително към безоблачното синьо небе. Нима не се бе усмихнала, когато заедно с още няколко войници, в това число и Джеф, влязоха в тясната й, оскъдно мебелирана къщурка да търсят вражески следи? Не беше ли свела очи — единственото, което можеше да види от нея под тази проклета бурка, — и не се ли бе разкискала кокетно, което си беше сигурна покана? Откъде би могъл да знае, че била само на четиринайсет години? Откъде да знае, че казвала не, щом отказваше да говори на английски?