А онова дори не бе негова идея, мамка му. Беше на проклетия Гари Бекър.
— Какво ще кажеш да одрусаме малко сливи? — бе подметнал на излизане оттам.
— Мен не ме бройте — тутакси бе заявил Джеф. — Хайде, Том. Ние се махаме.
— Така ли е, Томи, момчето ми? Трябва ли ти позволението на Джеф, за да се позабавляваш малко? — присмя се Гари. — Какво ви е на вас двамата, впрочем? Да нямате нещо помежду си, за което останалите трябва да знаем?
— Хайде, Том — беше го подканил отново Джеф, без да позволи да бъде провокиран.
— Ти върви, щом искаш — бе отговорът на Том. — Аз май съм в настроение за малко сливки.
— Мамка му — изруга Том сега и се помъчи да прогони сгърченото от болка лице на момичето с едно последно издухване на цигарен дим от дробовете си. Трябваше да послуша Джеф. Тогава нямаше позорно да го натоварят на кораба за вкъщи. Армията щеше да плати за образованието му. Можеше да си вземе някаква тапия и да стане персонален треньор като Джеф, да изкарва добри пари и да бъде заобиколен от тълпи възхитени, оскъдно облечени жени, вместо да се трепе за една минимална заплата и да е подчинен на чекиджии като Картър Сьоренсон в „Гап“. Игричката с онова тъпо момиче му бе коствала много.
Обаче въпреки всичкото й пищене, никой не можеше да го убеди, че тайничко не се бе насладила на всяка минута.
— Том? — подвикна познат глас малко по-надолу по улицата. Той протегна врат зад група млади жени, които вървяха в източна посока. Малката брюнетка има хубав задник, помисли си, когато неочаквано се показа главата на Уил. Мамка му. Сякаш денят му и без това вече не бе достатъчно гаден. Той пък какво правеше тук?
— Радвам се да те видя — каза Уил. — Не бях сигурен дали ще си тук.
— Че къде другаде да бъда? — Том хвърли фаса си на земята и примигна на слънцето срещу братлето на Джеф. С бялата си риза и панталони в цвят каки той бе ходеща реклама на „Гап“, подигравателно си помисли Том.
— Джеф да е някъде наоколо?
— И какво ще прави Джеф тук?
— Днес не си ли го виждал? — попита Уил, пренебрегвайки въпроса му.
— Трябваше ли?
— Рано тази сутрин някой се обади в апартамента. Не беше ли ти?
— Не бях аз — заяви Том, без да добавя нищо.
Уил пристъпи от крак на крак.
— Джеф каза, че бил шефът му, който го помолил да отиде по-рано в салона.
— Тогава защо питаш, дали не съм бил аз?
— Защото не е отишъл на работа. Оказва се, че им се обадил, че е болен.
Том сви кокалестите си рамене, макар любопитството му определено да бе възбудено. Но нямаше намерение да го показва на Уил.
— Той си забрави портмонето вкъщи — обясни Уил.
Том се ухили, преценявайки на ум ситуацията. Някой се обадил рано сутринта и Джеф изхвърчал толкова набързо, че си забравил портмонето. Също така е излъгал къде отива. Интересно, каза си Том и реши, че едно нещо беше очевидно: щом Джеф не бе там, където е казал, че ще бъде, значи бе, където иска да бъде. Което можеше да означава само едно: жена.
— Споменавал ли ти е, че трябва да бъде някъде тази сутрин? — настоя Уил.
— Ако ми беше споменал — хладно контрира Том, — мислиш ли, че щях да ти кажа?
— Виж. Не се опитвам да си пъхам носа, където не ми е работата…
— Нима? — прекъсна го Том, заимствайки фразата на Картър. — Защото отстрани изглежда, че правиш точно това.
— Просто малко съм притеснен. Не е в стила на Джеф…
— Точно в стила на Джеф е.
— Добре — отстъпи Уил. — Предполагам, че го познаваш по-добре от мен.
— Дяволски си прав.
— И след като ти го познаваш толкова дяволски добре — натърти Уил, — къде, по дяволите, е той?
Том усети как юмруците му се свиват. Помисли си, че нищо не би му харесало повече от това, да разкървави носа на братлето. Вместо това извади нова цигара.
— Помисли си — присмехулно каза той, запали и дръпна силно от цигарата. — Джеф е излъгал и теб, и шефа си, къде ще бъде. Защо? Това какво ти говори?