Как може човек, който никога не е бил обичан, да разбере какво означава да обичаш друго човешко същество? — попита отражението му.
Не зная, мълком призна Джеф. Зная само, че ако да обичаш означава да мислиш за някого по двайсет и четири часа в денонощието, тогава значи я обичам безумно.
— Мамка му — изруга на глас. Какво ставаше?
— Мога ли да ви помогна с нещо? — разчете по устните на една жена отвътре на витрината на агенцията. Тя пристъпи в отражението му, едрата й фигура изличи и без друго чезнещото му присъствие и посочи изписаната на ръка оферта за няколко екскурзии с голяма отстъпка. Можеше да лети до Лондон за по-малко от седемстотин долара, до Рим за деветстотин без малко. Предлагаше се седемдневна почивка, ол инклузив, в Канкун, само за четиристотин деветдесет и девет долара. — Без пари — чу я да казва през стъклото.
Джеф поклати глава и махна отрицателно на жената, макар мисълта да отвлече Сузи на някое екзотично място да му се струваше непоносимо съблазнителна. Може би щеше да убеди Лари да му даде отпуска, може би дори щеше да успее да внуши на Кристин, че има нужда да прекара известно време насаме, но се съмняваше, че Сузи би могла да измисли каквото и да е, за да накара мъжа си да я пусне някъде за цяла седмица без него.
Освен ако Дейв Бигълоу вече не присъстваше в картинката.
Да бе, браво, помисли си Джеф, отдалечи се от витрината и ускори крачка. Какво, по дяволите, му идваше наум?
Минават ми ужасни мисли — чу да казва Сузи. — Понякога, докато спи, си представям как отивам в кухнята, взимам един от големите ножове и го пробождам право в сърцето. Или подпалвам матрака. Или как го сгазвам с колата. Друг път си казвам, че би било чудесно, ако в къщата нахлуе крадец и го застреля.
Би ли могъл той да го направи? Мога ли да нахлуя в къщата на човека и хладнокръвно да го застрелям, запита се Джеф, завивайки зад ъгъла, вече потънал в пот. Пекарната под фитнес „Елит“ вече се показа.
— Няма начин. Изгубил си си ума — изрече на глас той, отвори вратата и се втренчи в стълбите, водещи към фитнеса.
— Хей, ти — подвикна Керълайн Хоугън, появила се на горната площадка на фона на силната рок музика, ехтяща зад затворените врати на салона. — Къде беше тази сутрин? Липсваше ни.
— Леко хранително натравяне.
— Офф. Е, за щастие Лари намери някой да те замести — съобщи тя, докосвайки ръката му, докато подтичваше надолу по стълбите. — Всъщност той бе доста добър. Както и да е, оправяй се. Трябва да бягам.
— Приятен ден — измърмори през рамо Джеф и се отправи нагоре.
Мелиса цъфна до него в мига, в който влезе.
— Мисля, че това е твое — доверително произнесе тя и му подаде портмонето. — Някакъв мъж го донесе тази сутрин и изглеждаше доста разстроен, когато му казах, че си болен. Може и да е предизвикал подозрения у Лари.
— Няма нищо — каза Джеф. — Не се тревожи.
— Добре ли си?
— Да. Много по-добре — добави, когато Лари се приближи.
— Точно навреме — каза той. — Следващият ти клиент ще пристигне всеки миг. Обади се преди около десет минути да провери, дали ще си тук.
— Съжалявам за тази сутрин — извини се Джеф и се накани да обяснява, но Лари вече се отдалечаваше. — Кой е клиентът? — попита той Мелиса.
— Някакъв нов. — Тя още проверяваше в книгата със заявките, когато по стълбите се разнесоха тежки стъпки. — Лари май каза, че е доктор. — И тогава вратата се отвори и вътре влезе Дейв Бигълоу.
Уил обикаляше улиците на Саут Бийч като в мъгла почти цялата сутрин. На Дрексъл Авеню в последния момент избегна сблъсъка с един младеж на ролери, само за да се препъне в някаква жена с бастун, която излизаше от Испанския културен център. Тя го наруга на испански, размахвайки бастуна си, сякаш искаше да го цапардоса. Да грабнем тоягите, позасмя се той и се отправи към красивия парк „фламинго“. Там прекара десетина минути, наблюдавайки тичащите по панорамните пътеки, а после още пет, загледан разсеяно в група полуголи момчета в стегнати сини шорти, които играеха баскетбол на тренировъчните кортове. Едно от тях спря и го попита дали не иска да се присъедини, но той отказа и продължи нататък, само за да спре след две-три минути пред открития басейн с олимпийски размери, където погледа няколко кискащи се млади момичета, които се мъчеха да импровизират синхронно плуване.
След това последва група велосипедисти до района „Арт Деко“, чиито два и половина квадратни километра бяха претъпкани с арт деко къщи, хотели и най-различни други сгради, строени през трийсетте и четирийсетте, повечето от които през осемдесетте бяха пребоядисани в пастелните цветове на „Маями вайс“. Най-накрая се упъти към Оушън Драйв, където постоя няколко минути пред бившата резиденция в средиземноморски стил на Джани Версаче, загледан в сложните й архитектурни заврънкулки, докато разгонваше с ръка водните кончета, бръмчащи като миниатюрни хеликоптери около главата му. На всяка крачка беше следван от пълчища гущерчета, които се щураха по тротоара и между краката му, докато продължаваше безцелната си обиколка из впечатляващата, макар и безредна експозиция от палми, папрати и цветя, никнещи върху всяка свободна повърхност. Южна Флорида в крайна сметка си беше една джунгла, напомни си той.