Навлезли сте в Дивата Зона.
Действайте на свой риск.
Най-накрая Уил се озова обратно на ъгъла между „Еспаньола Уей“ и Уошингтън Авеню. Помота се малко в кибер-кафене „Кафка“, прелиствайки няколко непонятни международни списания, въпреки че не говореше нито френски, нито италиански, нито немски. Поколеба се, дали да не прати имейл на майка си по един от многобройните компютри в дъното, после се отказа. Какво можеше да й каже в края на краищата?
Че е била права по отношение на Джеф?
Така ли е, запита се Уил и усещайки стомаха си да курка, си спомни, че бе пропуснал обяда. „Не забравяй да се храниш“ — беше го предупредила майка му и това на практика бяха последните й думи към него, преди да отлети за Маями. Не: „Поздрави Джеф.“ Не дори и: „Не прави глупости“. Не. Беше именно „Не забравяй да се храниш“. Съвет, който се дава на дете.
Така ли гледаха на него всички?
— Едно двойно еспресо — поръча на младежа зад тезгяха в кибер-кафенето.
Сбърках, че дойдох в Маями, прецени той. Сбърка, че потърси Джеф, мислейки си, че е възможно да установи връзка с брат си, с когото не бе разговарял от години. Погрешно бе помислил, че отбелязва напредък, че към него се проявява нещо повече от бегло любопитство, че е повече от досадно напомняне на едно безрадостно минало, че действително може да означава нещо за Джеф, че сега вече, освен роднини, бяха и приятели. А не само „полубратя“ с всички неуместни асоциации, които пораждаше това „полу“, сякаш всеки от братята сам по себе си бе някак недостатъчен, сякаш бяха разрязани на две, но двете половини заедно никога не образуваха едно цяло.
Сбърках, че дойдох във Флорида, помисли си отново, мъчейки се да не си представя Сузи в обятията на брат си. Възможно ли бе Том да беше прав за това, че са заедно?
Уил излезе от кафенето, закривайки очите си с ръка от палещото слънце. Докато се отправяше на север по Уошингтън Авеню, без ясна идея къде точно отива, на всеки ъгъл, във всяка сянка на всяко дърво той си представяше Джеф и Сузи прегърнати.
Не би могъл просто да се върне в апартамента. Кристин от пръв поглед щеше да разбере, че нещо се бе случило. Можеше ли да я излъже така лесно като Джеф? Можеше ли да й каже какво му бе казал Том?
Съществуваше ли и най-малък шанс Том да бе прав?
Как ли щеше да реагира Кристин, питаше се Уил. Дали щеше да й пука? Дали щеше да оплаква заедно с него предателството и към двама им и да се гневи колко е нечестно всичко това или щеше да го пренебрегне като нещо, за което не си струва да се безпокои и да му каже да не го взема прекалено навътре? „Това не означава нищо“ — почти я чуваше да разсъждава.
Само че то означаваше. За него означаваше нещо.
И Джеф знаеше това.
И не му пукаше.
„Басът си е бас, братле“ — несъмнено би казал той.
Наистина ли всичко беше заради това?
— Върви по дяволите, Джеф — едва чуто прошепна Уил. — Върви право в ада.
— Адски нагло от твоя страна да дойдеш тук — каза Джеф на мъжа срещу себе си. Гласът му бе спокоен и изненадващо твърд, предвид на онова, което се вихреше вътре в него — всичките му нервни окончания горяха, мускулите му болезнено потрепваха, гърлото му се свиваше, сърцето му се блъскаше в гърдите и заплашваше да се пръсне.
— Бих казал, че сме квит. — Дейв Бигълоу усмихнато кръстоса ръце пред широките си гърди. Той носеше бяла тениска, морскосини найлонови шорти до коленете, къси бели чорапи и скъпи маратонки „Найки“.
— Какво искаш?
— Реших, че е време да си възвърна формата — заяви Дейв. — Онзи ден спомена, че си треньор. Поразпитах насам-натам, чух някои добри неща за теб и реших лично да проверя.
Колко ли знае, запита се Джеф. Дали не си е бил вкъщи, видял бе Сузи и с бой й бе измъкнал истината? Дали тази сутрин не я беше проследил и не ги бе видял заедно в ресторанта, а после и до мотела?