— М-не. Добре съм.
Лайно си, помисли Джеф, гледайки усмихнато към Лари, а Дейв почти се срина потен на земята в края на упражнението.
— Добре. Две серии гирички. Ще се справиш с двайсеткилограмови, нали? — Той пъхна в дясната ръка на Дейв двайсеткилограмова гира и още една такава в другата. — Как е?
— Добре.
— Браво, момче. Дръж този гръб изправен. Спускай малко по-ниско.
Веднага, щом Дейв свърши трийсетте вдигания, Джеф го поведе към една пейка за две серии повдигания на длани с по две двайсеткилограмови тежести за притискане на краката, след което го накара да върти велосипедните педали за пет минути на ниво петнайсет.
— Мисля, че е достатъчно — успя да изплюе Дейв в края на упражнението. Докато Джеф го водеше към друга пейка в отсрещния край на салона, краката на Дейв трепереха като желе. — Мисля, че трябва да се връщам на работа.
Джеф си погледна часовника.
— Имаме още време — презрително изрече той. — Какво ще кажеш за малко обратни преси? Ще започнем с десет пъти и деветдесет килограма. Освен, ако мислиш, че няма да се справиш…
Дейв се свлече на пейката и постави глава между все още треперещите си колене, борейки се за въздух.
— Добре ли си?
— Нужна ми е само една минута.
— Колкото ти трябва.
— Всичко наред ли е тук? — попита Лари, появил се до Дейв.
Дейв надигна глава, пот се стичаше от челото до бедрата му, като на бейзболист. Имаше вид, сякаш щеше да умре.
— Донеси му малко вода — излая Лари към Джеф.
В следващия миг Дейв бе на крака и се запрепъва към банята. Не след дълго в салона се разнесоха страховити звуци от неспирно повръщане и едва не заглушиха рок музиката от тонколоните.
— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? — викна Лари на Джеф.
— Той поиска убийствена тренировка. Просто му я дадох.
— Даде му да разбере, ясно. За какво беше всичко това?
— Нали го чу — той настояваше, че щял да се справи.
— Ти си този, който би трябвало да прецени. Мамка му. Чуй го само. Ще имаме късмет, ако не даде задниците ни под съд.
— Няма да ни съди.
— Той си изповръща червата. — Лари ядосано закрачи напред-назад. — Ти на какво се подхилкваш?
— Не се подхилквам — възрази Джеф, мъчейки се да скрие усмивката си. Така му се пада на копелето, мислеше си той. С малко повечко късмет можеше да получи сърдечен удар и да умре до края на деня.
— Саркастичен си с клиентите — заяви Лари. — Обаждаш се, че си болен, когато очевидно си здрав като кон и едва не уби човека, заради… какво? Не харесваш доктори ли?
— Мога да ти обясня.
— Не си прави труда. Ти приключи тук.
— Какво?
— Чу ме добре. Уволнен си. А сега се махай. Ще ти пратя чек за колкото ти дължа. Но не искам повече никога да те виждам наоколо.
— Хайде де, Лари. Не мислиш ли, че малко преиграваш?
— Просто се махни.
Мамка му, помисли си Джеф, постоя мълчаливо една минута, после се отправи към изхода.
— Довиждане, Джеф — прошепна Мелиса. — Обади ми се някой път.
Когато се обърна, Джеф видя Дейв да излиза от банята. Докторът бавно повдигна ръка и помаха с пръсти.
— Чао-чао — изрази само с устни, после изпрати на Джеф въздушна целувка.
23.
Том броеше минутите до затварянето, когато видя Картър да разговаря с някакъв мъж до входа на магазина. Мъжът беше млад, което не бе необичайно за място като „Гап“, но носеше костюм и вратовръзка, което вече беше. Том го прецени като „ще му се, ама не може“ — ще му се да е млад, модерен, да е в час, да е готин, но не може да бъде никое от горните. Последното, което му се искаше на Том, бе да го хванат да преобразява някого в края на работното време. Опита да се измъкне зад един подвижен рафт с летни рокли без ръкави, но Картър се оказа с бързо око.
— Това е той — чу се гласът му. Тъкмо показваше на човека къде се бе привел Том.
— Мога ли да ви помогна с нещо? — попита Том, появявайки се с неохота. Взря се в мъжа, чиято светлоруса коса видимо оредяваше на върха. „Ще му се, ама не може, никакъв шанс, по дяволите“ — помисли си Том.
— Том Уитман? — попита мъжът.
Тялото на Том се скова. Че откога някакъв си клиент ще го нарича по име?
— Да?
Мъжът измъкна голям книжен плик от кафявото си сако.
— За вас — каза той, обърна се и си тръгна.