— Джеф?
— Брат ми — уточни той. Какво му ставаше? Винаги ли е бил толкова неловък с жените? Нищо чудно, че Ейми го бе зарязала.
— Барманката и бодибилдъра — констатира Сузи.
— Персонален треньор — каза Уил и едва сам не се срита. Абсолютен идиот ли беше? — Е, какво те накара да се преместиш от форт Майърс? — попита той.
— Бил ли си някога там? — на свой ред попита тя, сякаш това бе достатъчен отговор.
— Не.
— Предполагам, че не е лошо място. Хората определено са достатъчно мили. Просто беше време за промяна. — Тя сви рамене и отпи глътка мартини.
— Промяна от какво?
— От всичко.
— С какво се занимаваше във форт Майърс?
— Работех в банка. Бях помощник-управител.
— Звучи интересно.
— Нека кажем, че беше точно толкова интересно, колкото и звучи.
Уил се засмя, усети как тялото му наистина почва да се отпуска, сякаш бе разхлабил колана си.
— Тук ли те прехвърлиха?
— Не. Повярвай ми, последното нещо, което искам някога да видя, е вътрешността на друга банка. Освен, разбира се, ако не внасям пари.
— А къде работиш сега? — попита Уил.
— Не работя. Предполагам, че малко приличам на теб. Вземам си лятна почивка.
— А после?
— Не съм решила. А ти?
— Аз ли?
— Какво ще стане, щом лятото свърши? — попита тя. — У брат ти сигурно е малко пренаселено.
Всички пътища водят към Джеф, помисли си Уил.
— Малко. Не зная. Може да се върна в училище. Може да ида в Европа. Винаги съм искал да видя Германия.
— Защо Германия?
— Темата ми — тя е за един немски философ… Мартин Хайдегер.
— Не мисля, че съм го чувала.
— Малко хора са го чували. Той пише за смъртта и умирането.
— Да, те някак си вървят ръка за ръка. — Тя се засмя. — Звучи леко депресиращо.
— Хората все това повтарят. Но всъщност не е така. Искам да кажа, смъртта е факт от живота. Всички ще умрем, рано или късно.
— На това ли те учат в „Принстън“? Защото, ако е така, дяволски сигурна съм, че няма да отида там.
Уил се засмя.
— Няма от какво да се боиш.
— Сега за смъртта ли говорим или за „Принстън“?
— Вярваш ли в Бога? — попита той, сещайки се за всички откровени студентски дискусии по въпроса, в които бе участвал, за всички спорове, които бе имал с Ейми…
Сузи поклати глава.
— Не.
— Звучиш твърде убедено.
— Изглеждаш изненадан.
— Предполагам, че съм. Повечето хора са по-уклончиви.
— Уклончиви?
— Предпазливи — поясни той, макар да чувстваше, че тя разбра точно какво имаше предвид. — Внимателни. Застраховат се, казват, че не знаят, че биха искали да вярват, или че вярват в някаква по-висша власт, независимо дали ще я наречете Бог или жизнена сила…
— Боя се, че никога не съм била много добра в уклончивостите. — Очите й се вдигнаха към големия вентилатор на тавана.
— Изглеждаш така, сякаш имаш доста дълбоки помисли — осмели се да отбележи Уил.
Сузи се засмя и отново се обърна към него.
— За пръв път ме обвиняват в това.
— Трябваше да прозвучи като комплимент.
— Тогава така ще го приема. Бил ли си женен някога, Уил?
— Не. А ти?
— Да. Но нека да не говорим за това, става ли?
— Няма проблеми.
— Добре. — Тя отново отпи от питието си. — Какво ще кажеш да доизпия това и да се махаме оттук?
— Както желаеш.
— Двете ми любими думи.
— Наистина си много красива — заяви той, за изненада и на двамата. До този момент всъщност не си го бе помислял.
— Не. Прекалено съм слаба — възрази тя. — Зная, че е модерно, но винаги съм харесвала по-пищните форми. Като на, как каза, че й е името — Кристин?
— Да, тя е доста сексапилна.
— Тя няма ли нищо против, че брат ти…?
— Какво за него? — Нима не й бе казал току-що, че е красива? Защо пак питаше за Джеф?
— Ами, ти каза, че той бил инициатор на баса. А ако бях избрала него? Тя наистина ли нямаше да има нищо против това?
— Мисля, че връзката им е доста отворена.
— Наистина. — Бе повече констатация, отколкото въпрос.
— Свърши ли си питието вече? — попита той, когато забеляза, че погледът й отново се върна към Джеф и се изправи, за да блокира гледката.
Сузи отпи последна глътка и остави празната чаша на масата.
— Свърши се. Водете, доктор Райдъл.