— Може би по-късно — каза Джеф и усети как коремът му се сви при мисълта за храна.
— Казвам се Рик. Ако имате нужда от нещо…
— Нямам. Благодаря.
Джеф пристъпи в стаята, затвори вратата с петата на десния си крак и видя как озадаченото лице на Рик бързо изчезва от поглед. Дали не очакваше бакшиш, зачуди се Джеф. А може да се е надявал да го покани вътре. Може би затова бе толкова услужлив, лично го съпроводи до стаята, беше му направил отстъпка, каквато Джеф не бе поискал и огромно легло, от каквото не се нуждаеше.
Или може би хлапето бе просто самотно.
Джеф приседна в края на леглото, ръцете му потънаха в сребристосините вълни на кувертюрата, умореното му лице се отразяваше в широкото огледало с форма на мидена черупка върху отсрещната страна. Правоъгълен телевизор бе поставен отдясно на ниската тоалетка, тъмният му екран отразяваше бурните зелени води на мътното море, нарисувано на картината, която бе окачена над леглото. Какво правя тук, запита се отново Джеф и се просна по гръб напряко на леглото.
Погледна си часовника. Бе почти девет и петнайсет. Няма смисъл да ходя до болницата веднага, реши той. Без съмнение часовете за свиждане бяха отминали, а и той нямаше сили да се среща с майка си сега. Дори в нейното състояние, не би могъл да се мери с нея. Дори не бе сигурен в коя болница се намира, стреснато се сети. Беше предположил, че е в „Мърси“, разположена на десет пресечки оттук, но можеше и да е някъде другаде. Трябваше да се обади на Ели и да разбере. Но не сега. Беше твърде изтощен. Щеше да се обади на сестра си рано сутринта, реши и извади телефона си от джоба. Провери си съобщенията и се разсмя като чу възмутения глас на Том да пита къде, по дяволите, беше. Проклет да съм, ако зная, помисли си Джеф и пусна телефона до себе си.
Затвори очи и почувства застоялия въздух да притиска тялото му като тежко одеяло. Вентилаторът на разваления климатик безполезно бръмчеше в отсрещния край на стаята.
Секунди по-късно заспа.
Сънува, че върви по дървения кей на оживено яхтено пристанище, най-различни скъпи яхти се полюшваха на повърхността на океана, жени по миниатюрни бикини се смееха и надигаха високи чаши с шампанско, а съпрузите им дърпаха тежки котви през бордовете и корабите им отплаваха по вятъра. Над главата му шумно бръмчеше военен хеликоптер и затова той отначало не я чу като го извика по име. Но внезапно тя се появи, застанала в сянката на висока мачта: майка му, млада и прекрасна, въпреки че дори от петнайсет метра разстояние той долавяше намек за упрек в очите й, сякаш вече беше направил нещо, с което я бе разочаровал.
— Джеф — викна развълнувано и му помаха тя. — Побързай. Ела тук.
И тогава той се затича към нея, само че колкото и да се приближаваше, винаги оставаше по още една лодка за преодоляване, още едно платно за заобикаляне, а после още, и още. И изведнъж хеликоптерът, който кръжеше отгоре, взе да се снижава към кея, а майка му заподскача към него, вдигна полата си над коленете и се приготви да се качи. „Мамо“ — викна той, но тя отказа да се обърне. В този момент се появи някакъв маршируващ оркестър от пъпчиви тийнейджъри. Докато месинговите им тръби и духови инструменти оглушително гърмяха нестройна версия на химна, майка му зае мястото си до пилота, смеейки се гръмогласно, и хеликоптерът се вдигна в небето.
— Мамо, чакай!
Майка му погледна укоризнено надолу към него.
— Същият си като баща си — каза тя.
И изведнъж хеликоптерът почна да се върти във все по-смаляваща се спирала, и смехът на майка му премина в панически писъци. Националният химн стана по-гръмък и се издигна към небето, а хеликоптерът се стрелна настрани, напълно вън от контрол. Джеф безпомощно наблюдаваше как се разбива в един летящ облак и се сгромолясва в морето.
Той ахна и се изправи. По челото му бяха избили капки пот. До него химнът не спираше настоятелния си призив.
— Господи — измърмори той и думата бе колкото молитва, толкова и призив. Заопипва с ръка из вълните на кувертюрата за телефона си. Какво беше всичко това, по дяволите, зачуди се и вдигайки телефона, си помисли, че сънят му е лош знак.
— Ало — изрече измъчено и останките от съня се изпариха при звука на гласа му.
— Джеф?
Още ли сънуваше?
— Джеф? — попита отново гласът.
— Сузи? — Тръсна глава в опит да я проясни.
— Добре ли си? Дейв ми разказа какво се е случило в салона. Цяла нощ исках да ти се обадя. Чувствам се ужасно.
— Недей. Добре съм.
— Не ми звучиш добре.
— Сигурно съм задрямал. Колко е часът?
— Към десет. Не мога да говоря дълго. Дейв току-що заспа. Сигурен ли си, че си добре?
— Сигурен съм.
— Може би, ако говоря с шефа ти, ако му обясня какво се е случило…
— Не. Всичко е наред.
— Не е наред. Ти си изгубил работата си.
— Няма значение.
— Разбира се, че има. По дяволите. Всичко е по моя вина.
— Нищо от това не е по твоя вина — увери я Джеф.
— О, Боже. Толкова съжалявам. Сигурно ме мразиш.
— Да те мразя? — невярващо повтори Джеф. И, преди да успее да се възпре, преди даже да осъзнае думите, каза:
— Аз те обичам.
Тишина.
— Сузи?
— Аз също те обичам — каза тя.
Пак тишина, с един удар на сърцето по-дълга.
— И какво правим сега? — попита го тя.
— Ти трябва да го напуснеш.
Сузи си пое дълбоко дъх, издиша го бавно, почти с усилие на волята.
— Зная.
— Още сега — нареди Джеф. — Докато той спи. Чуваш ли ме, Сузи? Просто се качи в колата си и иди право в „Дивата зона“. Аз ще се обадя на Кристин, ще й кажа какво става и ще я накарам да се погрижи за теб, докато се върна…
— Какво искаш да кажеш? Къде си?
Той едва не се изсмя.
— Аз съм в Бъфало — отговори, вече сигурен, че сънува. — Не зная как стана така. В един миг стоях пред онази туристическа агенция, а в следващия вече пътувах с такси за аерогарата.
Дори и да бе изненадана, Сузи не го показа.
— Радвам се.
— Радваш се?
— Постъпил си правилно. Сигурна съм, че е означавало много за майка ти.
— Не съм я видял още — призна Джеф. — Мислех да ида утре сутринта.
Той почувства как тя кимва, приемайки тази последна информация.
— Може би ще е по-добре, ако и аз почакам до сутринта — каза тя.
— Какво? Не. Чуй ме, Сузи. Трябва да се махнеш сега. Аз ще се върна утре следобед.
Внезапно силно вдишване, последвано от:
— Съжалявам — заяви рязко Сузи. — Тук няма никой с това име.
— Какво?
— Не, боя се, че сте сбъркали номера.
А после друг глас, мъжки, така ясен и заплашителен, както ако седеше току до Джеф.
— С кого говориш, Сузи? — попита мъжът точно, преди връзката да прекъсне.
— Сузи? — Джеф скочи на крака. — Сузи? Там ли си? Чуваш ли ме? Мамка му — викна безпомощно той и закрачи напред-назад пред леглото. — Не я докосвай, копеле нещастно. Да не си я докоснал. Кълна се, пипнеш ли я, ще те убия. — Той потъна отново в леглото, заровил глава в отворените си длани. — Ще те убия — повтаряше отново и отново. — Кълна се, ще те убия.