— Аз също. Ще доведа свой приятел, също журналист, казва се Тод Маккейн.
— Добре. Още някой?
— Не, само ние двамата.
На чаша кафе Марк и Тод решиха, че Ракли не желае двамата да припарват до царството му на Уотър Стрийт във финансовия квартал на Манхатън. Със сигурност представляваше луксозен офис, подходящ за човек с неговото положение, който двама журналисти щяха да опишат с невъобразимо удоволствие. По-добре беше да се срещне с тях някъде, където гъмжи от собствените му адвокати. Вече ги бяха заплашили със съд. Двамата нахлуваха в неговия свят — опасна територия, в която служителите му щяха да бранят личното му пространство на всяка цена. Затова сплашването се оказваше полезно оръжие.
Не се избръснаха, облякоха джинси и стари якета — небрежната външност на журналисти, които не се впечатляват от обстановката. Марк натъпка с хартия стара чанта от изкуствена кожа, която купиха в магазин за вещи втора ръка в Бруклин, и когато тръгнаха от хотела, двамата наистина изглеждаха като хора, които не си струва да съдиш.
Сградата беше висока и модерна, една от многото в гъсто застроения център на Бруклин. Марк и Тод убиха малко време в кафенето на ъгъла и влязоха във фоайето в десет без петнайсет. Марвин Джокъти изглеждаше поне десет години по-възрастен, отколкото на снимката си на уебсайта. Стоеше близо до гишето на охраната и разговаряше с някакъв служител. Марк и Тод го познаха, представиха се и Джокъти неохотно се ръкува с тях. Кимна към служителя и каза:
— Той би искал да види документите ви за самоличност.
Марк и Тод бръкнаха за портфейлите си и подадоха фалшивите си шофьорски книжки. Служителят ги разгледа, погледна към двамата, за да сравни лицата със снимките, и им ги върна.
Те последваха Джокъти до асансьорите, където почакаха мълчаливо. Когато влязоха в празната кабина, той им обърна гръб, застана с лице към вратата и не обели нито дума.
Дружелюбно копеле, помисли си Марк. Ама че смотаняк, промърмори си Тод.
Асансьорът спря на седемнайсетия етаж и двамата се озоваха в доста семплото фоайе на „Ратлиф и Косгроув“. По време на кратката си кариера като адвокати бяха посетили няколко хубави офиса. Луксозната кантора на Джефри Корбет във Вашингтон беше къде-къде по-впечатляваща, макар че Марк предпочиташе уникалния музей от трофеи на Едуин Мосбърг в Чарлстън. Кантората на Ръсти Чевръсти определено беше най-зле заради приликата си с лекарски кабинет и пострадалите клиенти. Това място не беше много по-приятно. Майната му. Не бяха тук да преценяват интериора.
Джокъти не обърна никакво внимание на рецепционистката, която им отвърна със същото. Завиха по коридора, влязоха през някаква врата, без да почукат, и се озоваха в дълга и широка заседателна зала. Двама мъже със скъпи тъмни костюми стояха до един бюфет и пиеха кафе от порцеланови чаши. Никой от тях не пристъпи напред.
— Господин Финли и господин Маккейн — представи ги Джокъти.
Марк и Тод имаха три снимки на Хайндс Ракли — и трите от статии в списания. Едната беше от проучването на Горди: уголемената снимка на лицето му, която беше окачил на незабравимата си стена. Другите две бяха намерили онлайн. Ракли беше на четирийсет и три години, с тъмна оредяваща коса, силно зализана назад, и тесни очи зад очилата с половин рамки. Той кимна на Джокъти, който излезе, без да произнесе нито дума, и затвори вратата.
— Аз съм Хайндс Ракли, а това е главният ми адвокат Бари Стрейхан.
Стрейхан кимна намръщено и с това запознанството им приключи.
И той като клиента си държеше чашката с една ръка, а чинийката е другата, така че нямаше как да протегнат ръка на посетителите. Марк и Тод също останаха на разстояние — поне три метра. Минаха няколко неловки секунди, колкото двамата натрапници да схванат, че не може да става дума за никаква вежливост. Накрая Ракли процеди:
— Седнете — и кимна към столовете от тяхната страна на масата.
Двамата седнаха. Ракли и Стрейхан се настаниха срещу тях.
Тод остави мобилния си на масата и попита:
— Имате ли нещо против да записвам?
— Защо? — попита Стрейхан.
Беше поне с десет години по-възрастен от клиента си и създаваше впечатление, че всичко в живота му подлежи на спор.
— Навик, който имат повечето репортери — отговори Тод.
— Смятате ли да свалите записа? — попита Стрейхан.
— Вероятно — отвърна Тод.
— Тогава искаме копие.
— Няма проблем.
— И аз ще записвам — заяви Стрейхан и сложи своя мобилен върху масата.
Дуел между мобилни телефони.
По време на разговора Ракли измерваше Марк със самодоволен, гневен и уверен поглед, като че ли искаше да каже: „Имам милиарди, а ти не. Превъзхождам те във всяко отношение, приеми го“.