— В огромна грешка сте — засмя се отново Стрейхан, но този път леко напрегнато.
Мобилният на Ракли дрънна и той го извади от джоба си. Изслуша нещо и каза:
— Добре, заповядай.
Вратата се отвори и влезе някакъв мъж. Затвори и застана в края на масата с някакви документи в ръце.
— Това е Дъг Брум, началникът на охраната ми — представи го Ракли.
Марк и Тод погледнаха към Брум, който не ги удостои с вниманието си. Намести очилата си и каза:
— Не намирам нищо за Марк Финли и Тод Маккейн. Търсихме цяла нощ и цяла сутрин, но нищо. Нито една статия, блог, книга или някакъв материал онлайн. Има един Марк Финли, който пише за градинарство за хюстънски вестник, но той е петдесетгодишен. Има и още един, който списва блог за Гражданската война, но той пък е на шейсет. И трети, който навремето е публикувал в студентски вестник в Калифорния, но е завършил и е станал зъболекар. Нищо друго освен това. Срещу името Тод Маккейн намерихме само някакъв тип във Флорида, който пише за местно списание. Така че, ако тези двамата се представят за журналисти, явно кариерата им сериозно буксува. Що се отнася до имената, има четиристотин трийсет и един човека с името Марк Финли и сто четирийсет и двама — с Тод Маккейн. Проверихме всеки един, няма съответствия. Най-интересното е, че двете шофьорски книжки, представени на охраната долу, са от Вашингтон. И каква изненада — и двете са фалшиви.
— Благодаря, Дъг. Това е — каза Ракли.
Дъг излезе и затвори вратата.
Ракли и Стрейхан се ухилиха до ушите. Марк и Тод запазиха самообладание. Вече нямаше връщане назад. Марк съумя да овладее напрежението, като контраатакува:
— Много впечатляващо! Превъзходна работа.
— Наистина впечатляващо — заприглася и Тод, но и на двамата им се искаше да хукнат към вратата.
— Добре, момчета, след като разбихме на пух и прах прикритието ви, защо просто не ни кажете кои сте и каква игра играете?
— Ако няма да отговорите на въпросите ни, и ние няма да отговорим на вашите — заяви Марк. — Няма никакво значение кои сме. Важното е, че проучванията ни са много близо до истината и могат да разобличат измамата ви и страхотно да ви злепоставят.
— Пари ли искате? — попита Стрейхан. — Изнудвате ли ни?
— Ни най-малко. Намеренията ни си остават същите. Ще се срещнем с подходящ репортер и ще му предадем всичко. Във файла има още много. Имаме например показанията на бивши служители във вашите адвокатски кантори, които имат усещането, че са били използвани с рекламни цели. Разполагаме с твърденията на бивши преподаватели по право. Имаме данни, които ясно сочат плачевните резултати от изпита за правоспособност на вашите възпитаници. Разполагаме със сведения, които недвусмислено показват, че съществено сте увеличили приема на студенти едновременно с решението на правителството да си развърже кесията за хиляди нови студенти. Разполагаме с десетки свидетелства от такива студенти, които са завършили с огромни дългове, но не могат да си намерят работа. Файлът е доста дълъг и ще предизвика сензация на първа страница.
— И къде е този файл? — попита Стрейхан.
Тод бръкна в джоба на ризата си, извади флашка и небрежно я подхвърли на масата.
— Ето го. Четете и ронете сълзи.
Ракли не обърна внимание на флашката и заяви:
— Имам свои хора в „Таймс“ и в „Джърнъл“. Увериха ме, че не са чували нищо за тази история.
Марк се ухили на Ракли с огромно удоволствие и го сряза:
— Глупости. Арогантни и нелепи щуротии. Очаквате да повярваме, че познавате всички в тези вестници, и то не само ги познавате, ами те ви имат такова доверие, че ви издават вътрешна информация? Стига, господин Ракли.
— Е, със сигурност познавам адвокатите на „Таймс“ и на „Джърнъл“ и бъдете сигурни, че никак не им се иска да участват в дело за клевета.
— Сигурно се шегувате — засмя се Тод. — Страшно даже им се иска, защото фирмата им ще заработи срещу хиляда долара на час. Искат клиентите им да бъдат съдени ежедневно.
— Нищо не разбираш, синко — заяви Стрейхан, но думите му бяха лишени от убедителност.
Беше очевидно, че диаграмата, както и фактът, че Марк и Тод не са онези, за които се представят, сериозно ги притесняват. Ракли бутна стола си назад, изправи се и отнесе чашата си до каната с кафе. Никой не предложи да почерпи натрапниците. Ракли бавно си наля от сребърната кана, добави две бучки захар, разбърка бавно, вглъбен в мислите си, и се върна на масата. Седна, отпи и спокойно заговори:
— Имате право. Ще бъде страхотна сензация за първа страница, но ще отшуми за едно денонощие, защото всичко е наред, всичко е законно. Не съм прекрачил границата и в момента не съм съвсем сигурен защо си губя времето да ви го обяснявам.