— О, със сигурност няма да отшуми за нула време — възрази Марк. — Докато проверят цифрите за вашите училища и отпечатат данните, които показват, че прибирате чисто към двайсет милиона годишно от всяко от осемте, статията ще е станала доста солидна. Като се свържат парите с федералната хазна, ще бъдете изправени пред истински публичен кошмар, на който краят не се вижда.
— Може би, а може би не — сви рамене Ракли.
— Да поговорим за банка „Суифт“ — подметна Тод.
— Не, стига толкова приказки — отсече Ракли, — особено с типове с фалшиви документи и имена.
Тод не му обърна внимание и продължи:
— Според данните на Комисията за ценни книжа и фондови борси „Шайло Скуеър Файненшъл“ притежава четири процента от „Суифт“, което прави фирмата втория най-голям акционер. Според нас вие притежавате много повече.
Ракли примигна и леко се сепна. Стрейхан се намръщи и определено се обърка. Марк бръкна в чантата си и извади друг лист. Разгърна го внимателно, но не го побутна към тях.
От отвъдното Горди нанесе последния удар.
— Разполагаме със списък на най-големите акционери на банка „Суифт“, общо четирийсет. Повечето са инвестиционни фондове, които притежават един-два процента от компанията. Някои от тези фондове са чуждестранни и, изглежда, са напълно законни инвестиции. Други обаче са офшорки, прикрития за други кухи фирми, които притежават части от „Суифт“. Съмнителни имена със седалища в Панама, Големия Кайман и Бахамите. Почти невъзможно е да се проникне в тях, особено за хора като нас, които не са истински журналисти. Не можем да издаваме призовки и съдебни заповеди, не можем да подслушваме и да правим арести. Но ФБР определено може.
Марк плъзна втория лист към отсрещната страна на масата. Ракли спокойно го взе и разгледа диаграмата. Беше продължение на първата, а цялата дейност се оглавяваше от банка „Суифт“. След секунди Ракли отново сви рамене и дори се усмихна.
— Нито една от тези фирми не ми е позната.
— Пълни щуротии — успя да промърмори Стрейхан.
— Ние не ви обвиняваме, че сте свързан с тях, нали разбирате? — попита Марк. — Не ни е възможно да проучим тези офшорни фирми.
— Разбрах ви още първия път — увери го Ракли. — Какво искате?
— Пари ли? — попита Стрейхан.
— Не, но вече ни питахте — отговори Тод. — Искаме истината. Искаме вие и огромната ви схема, свързана с висшите училища, да бъдат разобличени на първа страница. Ние сме нейни жертви. Записахме се в една от вашите печатници за дипломи, натрупахме огромни дългове, които не можем да изплатим, защото не можем да си намерим работа, а сега сме прекъснали образованието си и сме изправени пред доста мрачно бъдеще. И не сме само ние. Има хиляди като нас, господин Ракли, все ваши жертви.
— Човекът, който направи тези проучвания, беше най-добрият ни приятел — продължи Марк. — Той се побърка и се самоуби през януари. Причините бяха няколко, а виновниците — много. Част от вината е ваша. Нашият приятел дължеше четвърт милион долара в студентски заеми, а парите всъщност са стигнали до вас. Всички попаднахме в капана на измамата ви. Явно той беше малко по-нестабилен, отколкото си мислехме.
По лицата на Ракли и Стрейхан не се изписа дори подобие на угризение.
— Отново ще ви попитам — спокойно каза Ракли. — Какво искате?
— Бързо споразумение по шестте колективни иска към банка „Суифт“, като се започне със заведения от „Коен-Кътлър“ в Маями.
Ракли вдигна ръце, все едно беше изумен, и се обърна към Стрейхан.
— Мислех, че договаряме споразумения по тези искове.
— Така е — смръщи се Стрейхан.
— Е, според сведенията, които банката продължава да пробутва на пресата, тя се намира в процес на договаряне на споразуменията, но това продължава вече деветдесет дни. Цели три месеца. Истината е, че вашите адвокати протакат. Има един милион клиенти, измамени от банка „Суифт“, които заслужават да получат компенсация.
— Знаем го — озъби се Ракли и най-сетне изгуби самообладание. — Повярвайте ми, знаем това и се опитваме да се споразумеем, или поне аз така мислех. — Извърна се и втренчи гневен поглед в Стрейхан. — Разбери какво става. — После попита Марк: — Защо проявявате интерес към исковете?
— Поверително е — самодоволно отговори Марк.
— Наистина не можем да го обсъждаме — додаде Тод. — Сега е почти десет и половина във вторник. Колко време е нужно на банката да съобщи за споразумението по колективните искове?