— Не бързайте толкова — каза Ракли. — А какво ще стане с вашата статия за измамата, свързана с училищата по право? Със сензацията от първа страница?
— Ето какво — каза Тод, — утре в четири следобед ще се срещнем с репортер от „Таймс“.
— Истински репортер ли? — попита Ракли.
— И още как. Такъв, дето реже до кокал. И ще му разкажем историята. Ако я публикува, а нямаме причини да се съмняваме в това, вие ставате негодник на месеца. Още по-лошо, статията може да привлече вниманието на ФБР, а Бюрото, както не се съмнявам, че ви е известно, вече души по следите на „Суифт“. Това с офшорките само ще налее масло в огъня.
— Наясно съм — увери го Ракли. — Дайте по същество.
— Ако „Суифт“ оповести сключването на споразумение по всички искове в рамките на двайсет и четири часа, няма да се срещнем с репортера.
— И ще се оттеглите?
— И ще се оттеглим. Ускорете процедурите по сключване на споразумението. Уверете се, че колективният иск от Маями пръв ще получи парите, и когато сумата пристигне, ние изчезваме. Няма да обелим нито дума. Ще оставим друг да разобличи измамата с училищата по право.
Ракли дълго се взира в тях. Стрейхан съзнаваше, че е по-добре да не се обажда. Мина минута, която на Марк и Тод се стори като половин час. Накрая Ракли се изправи рязко и заяви:
— Банката и бездруго няма друг избор, освен да се споразумее. Днес следобед ще направим публично изявление. А за останалото явно трябва да се доверя на думата ви.
Марк и Тод се изправиха, абсолютно готови да си тръгнат.
— Имате думата ни, колкото и да струва — увери го Марк.
— Хайде, вървете си — каза Ракли.
37
Идина Санга не постигна напредък през почивните дни. Полицията й отказваше достъп до Абду, макар да твърдяха, че той е жив и здрав и с него се отнасят добре. Адвокатката се обади на Зола в понеделник към обед, за да я осведоми, че няма почти никаква промяна. Идина разчиташе на познанствата си на различни нива в държавната администрация и повтори многократно, че тези неща отнемат време.
След четиридневно чакане в хотела Зола направо откачаше. Двете с Фанта седяха в стаята и разговаряха с часове — нещо, което не бяха правили от години. Зола и Бо се разполагаха в хотелското кафене и по няколко пъти на ден се наливаха с чай. Тя се обаждаше и на партньорите си, за да научи последните новини около техните премеждия.
Двете стаи й струваха около сто долара дневно. Като се добави храната от кафенето, Зола започваше да се тревожи за финансите си. Беше пристигнала с около десет хиляди долара и беше платила три хиляди, за да наеме фирмата на госпожа Санга да ги представлява в съда. Ако Абду излезеше скоро от затвора, семейството щеше да се нуждае от квартира, облекло, храна и така нататък и парите й скоро щяха да се стопят. Зола имаше шест хиляди в сметката си във Вашингтон и знаеше, че нейните партньори ще й помогнат, ако изпадне в затруднение, но започваше да се тревожи. Когато семейството му беше арестувано от ИМН, Абду имаше осемстотин долара в брой. Спестяванията им се стопиха, когато наеха адвокат, специалист по имиграционните въпроси, който не свърши нищо. Каквото и бъдеще да ги очакваше в Сенегал, то зависеше от нищожните средства на Зола. А трябваше да се предвиди и евентуалната нужда от подкупи.
Късно в понеделник следобед финансовото им положение се влоши още повече. Две полицейски коли паркираха до тротоара пред хотела и от тях изскочиха четирима униформени полицаи. Зола и Бо пиеха чай във фоайето. Полицаите им наредиха да не мърдат от местата си, а служителят на рецепцията даде ключовете от стаите им на четвъртия етаж. С тях остана един униформен, а останалите трима се качиха в асансьора. Броени минути по-късно изведоха и Фанта от асансьора и я настаниха във фоайето до Зола и Бо.
— Претърсват стаите — прошепна Фанта на Зола.
Колкото и плашещо да беше това, Зола с облекчение си спомни, че ценностите им и парите й са в сейфа на рецепцията.
Чакаха цял час, знаейки, че обръщат стаите им наопаки. Когато тримата полицаи се върнаха във фоайето, началникът им, някакъв сержант, подаде на служителя на рецепцията някакъв лист и той бързо се подчини.
— Имаме заповед за обиск на хотелския сейф — каза на английски сержантът.
— Чакайте малко — обади се Зола и пристъпи към рецепцията. — Не може да претърсвате вещите ми.
Един от полицаите я спря.
Фанта заговори бързо на френски, а Бо се опита да й помогне, но го избутаха настрани. Служителят на рецепцията се скри и се върна с малка метална кутия точно като онази, която Зола беше наела. Беше наблюдавала как служителят я прибира в големия сейф при десетки други. Кутията нямаше заключалка.