Сержантът погледна към Зола и нареди:
— Елате тук.
Тя пристъпи към плота, за да го наблюдава как отваря кутията. Той извади плик с американски долари. Бавно преброи двайсет стодоларови банкноти. Извади дебела пачка западноафрикански франкове. При обменен курс от шестстотин франка към долар броенето му отне известно време. Зола бдително го следеше и кипеше от гняв заради това посегателство, но беше напълно безпомощна. Парите възлизаха общо на шест хиляди американски долара. Доволен от плячката, сержантът изпразни металната кутия. С ластиче бяха прихванати три карти: фалшивата й шофьорска книжка от Вашингтон, студентската й карта от „Фоги Ботъм“ и изтекла кредитна карта. Мобилните й телефони бяха скрити в чанта, навряна под матрака й.
В чантата, която Зола притискаше до тялото си, беше паспортът й, шофьорската й книжка от Ню Джързи, около петстотин долара в брой и две кредитни карти. Ако посегнеха към чантата, нямаше да им я даде без съпротива. Коленете й омекнаха, когато сержантът попита:
— Паспорт?
Зола дръпна ципа на чантата си, порови вътре и извади паспорта си. Той внимателно го разгледа, продължително и настойчиво се взира в чантата й, после й го върна. Докато се разиграваше тази сцена, друг полицай описваше съдържанието на металната кутия. Явно смятаха да го конфискуват.
След като затвори чантата си, Зола попита:
— Ще конфискувате вещите ми ли?
— Имаме заповед — отговори сержантът.
— Защо? Не съм извършила престъпление.
— Имаме заповед — повтори той. — Подпишете тук.
И посочи към нескопосано изготвения опис.
— Нищо няма да подпиша — заяви тя.
Знаеше, че няма избор. В този момент обаче осъзна и действителността. Пое дълбоко въздух — съпротивата беше безсмислена.
Сержантът прибра парите и картите й в голям плик с логото на хотела и го предаде на друг униформен. После погледна към Бо и каза на френски:
— Ти идваш с нас.
Бо не разбра, докато най-близкото ченге не извади белезници и не стисна китката му. Бо инстинктивно се дръпна, което накара друг полицай да го сграбчи за ръката.
— Какво правите? — попита Зола на английски, докато Фанта протестираше на френски.
Бо пое дълбоко дъх и престана да се съпротивлява, докато извиваха ръцете му зад гърба и му слагаха белезниците.
— Всичко е наред — увери той Фанта.
— Какво правите? — отново попита Зола.
Сержантът откопча своите белезници и ги размаха пред лицето й.
— Млъквай! Искаш ли да ти ги сложа?
— Не може да го арестувате — заяви тя.
— Млък! — изръмжа сержантът. — Или ще отведем и майка ви.
— Всичко е наред, Зола — каза Бо. — Наистина. Поне ще видя как е татко.
Двама полицаи побутнаха Бо към изхода и всички си тръгнаха. Пликът беше в ръцете на сержанта. Зола и Фанта гледаха невярващо как водят Бо към колата и го пъхат на задната седалка.
Докато потегляха, Зола се обади на Идина Санга.
В четири часа следобед във вторник, 13 май, адвокатите на банка „Суифт“ оповестиха предложеното споразумение по шестте колективни иска в цялата страна. На фона на слуховете и предположенията през последните три месеца новината беше почти разочароваща. Предсказанията за огромни компенсации, които „Суифт“ трябваше да плати, се провалиха.
Според оповестените условия „Суифт“ щеше да вложи във фонд по споразумението първоначална сума от 4,2 милиарда долара, за да покрие очакваните искове на около 1,1 милиона евентуални клиенти. Шестте колективни иска обхващаха 800 000 човека, следователно други 300 000 оставаха основателно като евентуални мишени на адвокатите по колективни искове. Със своите 220 000 ищци колективният иск на „Коен-Кътлър“ беше най-голям, първият, който щеше да се гледа, и най-добре организираният и щеше първи да си получи парите.
Споразумението обхващаше три нива на ищци. Първите бяха най-пострадалите, чиито ипотеки бяха обявени за просрочени заради некоректното поведение на „Суифт“. Това беше най-малобройната група — очакваше се броят на хората в нея да достигне 5000. Второ ниво обхващаше около 80 000 клиенти на „Суифт“, чиято кредитна благонадеждност беше пострадала заради действията на банката. На трето ниво бяха останалите — клиентите на „Суифт“, измамени от скрити такси и намалени лихвени проценти. Всеки щеше да получи по 3800 долара за преживените неприятности.
Хонорарите на адвокатите се договаряха отделно и щяха да се платят от друг фонд. За всеки отделен случай хонорарът беше 800 долара без значение от действително претърпените щети. „Коен-Кътлър“, както и другата водеща фирма в колективните искове щяха да получат допълнителни осем процента от общата сума.