Бизнес коментаторите тутакси разпространиха новината и по общо убеждение банка „Суифт“ постъпваше точно според очакванията. Хвърляше маса пари, за да се справи с проблема, той да изчезне и банката да продължи напред. Тъй като всички бяха доволни, се очакваше споразумението да бъде одобрено от съда до броени дни.
В пет следобед нямаше данни нито един адвокат да е възразил срещу споразумението. Бяха твърде заети да привличат към исковете все още и още ищци.
Хадли се обади на Тод късно във вторник следобед с ужасни новини. Не беше успяла да направи чудо и да избута делото им две седмици по-назад. Тъкмо обратното, прокурорът, който се занимаваше с обвиненията срещу тях, много държеше те да се явят в съда в петък за първото изслушване. Хадли обясни на Тод, че случаят привлича известно внимание. Всички бяха толкова отегчени от случаите на шофиране в нетрезво състояние, че появата на такова необичайно дело беше глътка чист въздух. Съжалявам, момчета.
— Трябва да си наемем адвокат — каза Тод.
Двамата седяха на пейка в парка на Кони Айланд, пушеха дълги черни пури и пиеха вода от бутилки.
— Хайде да поспорим — каза Марк. — Предлагам да не си наемаме адвокат.
— Добре. Няма да се явяваме в съда в петък. Ами после? Съдията сигурно ще издаде писмена заповед за ареста ни при следващо провинение и влизаме в системата.
— И какво толкова? Голяма работа. Не сме наркотрафиканти или членове на „Ал Кайда“. Не продаваме наркотици, не замисляме терористичен акт. Наистина ли смяташ, че някой ще направи сериозен опит да ни намери?
— Не, но ще сме в списъка на издирваните, живи или мъртви.
— И какво ще стане, ако никой не ни търси в действителност?
— Ами ако се окажем натясно и се наложи да напуснем страната? Показваме паспорта си на летището и някъде светва лампичката. Актуална заповед за задържане във Вашингтон. От граничната охрана не дават и пет пари в какво престъпление сме обвинени. Опитваме се да обясним, че сме двама смешници, които са се представяли за адвокати, но те не са впечатлени. Виждат само червената лампичка и ето че пак ни показват белезниците. Да ти кажа, не искам да виждам повече белезници.
— А с какво ще ни помогне един адвокат?
— Ще отлага, отлага, отлага. Ще ни спечели време, ще забави издаването на всякакви заповеди. Ще договори споразумение с прокурора, няма да допусне да ни арестуват.
— Няма начин да вляза в затвора, Тод. Каквото и да се случи.
— Вече сме водили този разговор. Нуждаем се от време, а един адвокат е способен да отлага с месеци.
Марк смукна от пурата си, напълни устата си с дим и издиша плътен облак.
— Някой предвид?
— Даръл Кромли.
— Ама че задник! Надявам се още да ни търси.
— Мисля си за Фил Сарано. Беше трети курс във „Фоги Ботъм“, когато ние започвахме. Свестен тип, работи в малка фирма за наказателни дела близо до Капитолия.
— Помня го. Колко ще ни струва?
— Няма откъде да знаем, преди да попитаме. От пет до десет хиляди, какво ще кажеш?
— Хайде да се пазарим, а? Бюджетът ни е ограничен все пак.
— Ще му звънна.
Фил Сарано поиска десет хиляди долара. Тод ахна, задави се, заекна, видимо изумен, и обясни, че той и другият обвиняем са просто двама студенти, прекъснали обучението си по право, които нямат работа, но пък дългът им възлиза общо на половин милион. Тод го увери, че до процес няма да се стигне и че случаят няма да му отнеме много време. Постепенно окастри сумата и накрая се споразумяха за шест хиляди долара — пари, които Тод обясни, че ще бъде принуден да заеме от баба си.
Час по-късно Сарано им звънна с лошата новина, че съдията, на когото е възложено делото, почитаемият Ейб Абът, настоява двамата обвиняеми да се явят лично в десет часа в петък. Очевидно съдия Абът е заинтригуван от случая и е решен да стигне до дъното на нещата. Поради което отказва да отложи първото явяване пред съда.
— И иска да знае къде е Зола Мал — додаде Сарано.
— Ние не отговаряме за Зола Мал — отговори Тод. — Потърси я в Африка. Семейството й току-що беше депортирано и тя сигурно е при тях.
— В Африка ли? Добре, ще предам.
Тод съобщи новината на Марк и двамата се запътиха обратно към Вашингтон много по-рано от очакваното.
38
Домът на семейство Фрейзиър беше на Йорк Стрийт в Доувър, Делауер. Семейство Лусеро все още живееше на Ориндж Стрийт в Южен Болтимор. Ето как се роди „Йорк и Ориндж Трейдърс“ благодарение на невероятно улеснените процедури за регистриране на фирми в родния щат на Марк. След като беше учредена и поде дейността си в Ню Йорк, „Йорк и Ориндж Трейдърс“ незабавно започна да се разширява. Насочи поглед на юг и избра Барбадос за седалище на първия си клон. Срещу шестстотин и петдесет долара фирмата се регистрира на Малките Антили.