„Мете“ спечелиха първите два мача на Янки Стейдиъм. Следващите два щяха да се играят на „Сити Фийлд“. Марк и Тод отново си купиха най-евтините билети и се оказаха високо вляво, далече от сблъсъците на игрището. Въпреки усилената реклама и третият мач нямаше много публика.
Приятелите пиеха бира, гледаха мача и не викаха за нито един от двата отбора, защото Тод беше фен на „Ориолс“, а Марк подкрепяше „Филис“. На приглушен глас планираха следващите няколко дни. Сутринта щяха да се качат на влака за Вашингтон и да се срещнат с Фил Сарано, който щеше да говори с прокурора, за да провери в какво настроение ще е.
Тод купуваше пликче фъстъци, когато телефонът на Марк избръмча. Беше Зола, която още беше затворничка в противен хотел, където нищо не беше сигурно. Или Марк, или Тод говореха с нея всеки ден, макар и съвсем кратко. Осведомяваха се за новините по имейл, но внимаваха да не разкриват всичко писмено. По темата за подкупите най-добре беше да общуват по телефона.
— Сериозни проблеми — каза Марк, докато прибираше телефона. Обобщи казаното от Зола и завърши с: — Трябват й двайсет и шест хиляди долара. Има шест в банката си във Вашингтон. Значи двайсет от фирмената сметка.
Тод се замисли за секунда и каза:
— Старата ни фирмена сметка е доста изтъняла напоследък. Много излиза от нея и нищо не влиза.
— Имаме трийсет и една хиляди, нали?
— Малко повече. Как ти се струва да изпратим двайсет хиляди на когото и да било в Сенегал?
— Тя иска да ги преведем във фирмената сметка на адвокатката й. Оттам нататък не знам, но съм сигурен, че Зола ще се оправи.
— Ами ако я арестуват за подкуп?
— Не съм сигурен, че там изобщо арестуват някого за подкуп. Налага се да рискуваме.
— Е, правим ли го? Просто така? Сбогуваме се с двайсет хиляди, спечелени с пот на чело от клиенти пияници по градските съдилища?
— Е, по-голяма част от парите са от данъкоплатците, ако помниш. Събрахме заемите си, за да живеем от тях. Заедно сме в тази история, Тод, нищо не се е променило. Зола има нужда от парите. Имаме ги. Точка по въпроса.
Тод счупи една черупка и метна няколко фъстъка в устата си.
— Добре. Но нали не могат да я арестуват? Регистрирала се е в нашето посолство.
— Питаш ме дали полицията може или не може да направи такова нещо в Дакар, Сенегал?
— Не, всъщност не те питам.
— Хубаво. Тя е американка, Тод, точно като нас и докато ние тук гледаме мач, Зола се пече на огън в Африка, където стъпва за пръв път. Ние се тревожим как ще застанем пред строг съдия в петък, а тя се притеснява да не влезе в затвора, където може да се случи какво ли не. Представяш ли си надзирателите, като я видят?
— Пак ли ми четеш конско?
— Всъщност не съм сигурен какво правя, освен че пия бира. Длъжници сме й, Тод. Преди пет месеца животът й си беше наред. С Горди си прекарваха чудесно. Предстоеше й да завърши право и да прави каквото си поиска. А после се появихме ние. И сега Зола е в Сенегал, уплашена, разорена, безработна, обвиняема, която скоро ще бъде осъдена, и така нататък. Горкото момиче. Сигурно проклина деня, в който ни е срещнала.
— Не е така, тя ни обича.
— Ще ни обича много повече, ако й изпратим двайсетте хиляди.
— Сигурно е по-крехка, отколкото си даваме сметка.
— Мисля, че си прав. Добре че двамата с теб не сме. Може и да сме луди, но не сме крехки.
— Съгласен съм. Две откачалки.
— Питаш ли се някога защо го направихме?
— Твърде много гледаш назад, Марк, а аз може би недостатъчно. Но станалото — станало. Не можем да се върнем назад и да променим каквото и да било, затова престани да си блъскаш главата и да се опитваш да го проумееш. Случи се. Направихме го. Не можем да го променим. По дяволите, имаме си предостатъчно тревоги днес.
— Не съжаляваш ли?
— Аз никога за нищо не съжалявам, знаеш го.
— Иска ми се и аз да можех да изключвам така. — Марк отпи от бирата си и загледа мача. След малко каза: — Съжалявам за деня, в който стъпих в университета. Съжалявам, че взех тези заеми. Съжалявам за случилото се с Горди. И наистина ще съжалявам, ако ни тикнат в затвора за шест месеца и ни дамгосат като осъдени престъпници.