Марк Фрейзиър
От Барбадос Тод написа:
Драги СС консултант Рекс Уагнър,
Най-накрая послушах съвета Ви и си намерих работа. И то страхотна работа. Напоследък печеля толкова много пари, че не успявам да ги похарча. Мога да си купя всичко, но единственото, което наистина искам, е да се отърва от Вас. Утре през „ФедЕкс“ ще получите заверен от банката чек за сумата от 195 000 долара за пълно изплащане на задълженията ми. Вървете да тормозите някой друг.
Ваш приятел,
Тод Лусеро
От Дакар Зола написа:
Скъпа Тилди Карвър,
Току-що спечелих от лотарията, затова Ви изпращам чек за 191 000 долара. Би трябвало да пристигне утре.
С най-добри пожелания,
Зола Мал
Тод цял следобед вися в кабинета на г-н Рудолф Ричард от Втора кралска банка на Малките Антили. Преводът най-сетне пристигна в четири и петнайсет. Той благодари на г-н Ричард и излезе да се обади на партньорите си.
Десет минути по-късно агенти на ФБР влязоха в кантората на „Коен-Кътлър“ в Маями и се срещнаха с Иън Мейуедър и адвокатския му екип в най-голямата заседателна зала на фирмата. Специален агент Уин връчи съдебна заповед, която Мейуедър щателно прегледа. След това я подаде на главния юрисконсулт на фирмата, който също прочете всяка дума. След като се увери, че нямат друг избор, Мейуедър кимна на трети партньор, който извади списъка на петдесет и двете правни кантори, които бяха насочили към колективния иск двеста и двайсет хиляди клиенти. Уин прегледа списъка, намери каквото търсеше и попита:
— Какво знаете за нюйоркската кантора „Лусеро и Фрейзиър“?
Мейуедър погледна своето копие от списъка и отговори:
— Изпратиха ни хиляда и триста случая.
— Работили ли сте с тях преди?
— Не, но същото важи за почти всички фирми от този списък. Срещу банка „Суифт“ са заведени шест колективни иска и тези фирми просто събират ищци. Явно тази кантора е предпочела нас.
— И вие не проверявате дали адвокатските кантори са законни?
— Не, законът не го изисква. Допускаме, че фирмите са законни, клиентите им също. Знаете ли нещо за тях?
Уин не отговори на въпроса, а каза:
— Искаме имената на хиляда и тристата клиенти, изпратени от „Лусеро и Фрейзиър“.
— Те са публикувани онлайн в досието по делото — отговори Мейуедър.
— Да, заедно с милион други и не са групирани според адвокатите, които са ги изпратили. Трудно ще проучим всеки поотделно. Искаме да видим клиентите само на „Лусеро и Фрейзиър“.
— Разбира се, но съдебната ви заповед не покрива това.
От единия край на стаята агентите на ФБР се вторачиха гневно в адвокатите, които не отстъпиха и им отвърнаха със същото. Това беше тяхна територия, не на правителството, и намесата на властите им беше крайно неприятна. Федералните душеха около големия им джакпот. На федералните обаче не им пукаше — работата им беше да разследват и цялата територия им принадлежеше. И така, двете банди се измерваха с поглед и чакаха кой ще мигне пръв.
Агент подаде на Уин някаква папка. Той извади от нея куп документи и каза:
— Ето ви още една съдебна заповед. Съдията ни позволява да разследваме всякаква подозрителна дейност, свързана с Марк Фрейзиър и Тод Лусеро, които, първо на първо, не са никакви адвокати.
— Шегувате се — примигна Мейуедър.
— Така ли ви изглеждам? — попита Уин. — Имаме основание да смятаме, че тези двама мними адвокати са прибавили доста мними ищци към вашия колективен иск. Трябва да го проверим.
Мейуедър прочете съдебната заповед и я хвърли на масата.
— Добре тогава — вдигна рамене той.
Марк се мъчеше да изяде един сандвич от деликатесен магазин в Бруклин, но нямаше апетит. Бореше се е несъвместими чувства. От една страна, му се искаше да злорадства заради парите. Но от друга, съзнаваше, че е време да бяга. Наслаждаваше се на мисълта, че бяха успели да врътнат прекрасна контраизмама на Върховния сатана, както Горди беше кръстил Ракли, и че бяха откраднали пари от мошеник. Но също така се ужасяваше от мисълта да не ги заловят.
Тод седеше на брега със студено питие в ръка и се любуваше на поредния съвършен карибски залез. На сигурно място, поне засега, той се усмихваше на бъдещето и се опитваше да си представи какво би направил със своя дял от печалбата. Радостната тръпка обаче бе помрачена от мисли за родителите му и за неловкото положение, в което щеше да ги постави, като никога повече не се върне във Вашингтон. Завръщане ли? Дали изобщо някога щеше да бъде възможно? Струваше ли си? Той се опита да прогони страховете, като си внуши, че с приятелите си са извършили съвършеното престъпление.