Зола се радваше на живота със семейството си в Дакар. Вечеряха в открито кафене, недалече от океана, в прекрасна пролетна вечер, а най-сериозните проблеми вече бяха зад гърба им.
Нито един от тримата нямаше ни най-малка представа, че в този момент десетина агенти на ФБР въртят телефоните и установяват, че техните клиенти по иска към „Суифт“ не съществуват.
Много след залез-слънце Тод се обади на Марк за четвърти път през този ден. Първите две обаждания бяха въодушевяващи, докато двамата се радваха на явния успех на кражбата си. По време на третото обаче действителността ги притисна и те започнаха да се тревожат.
— Мисля, че трябва да заминеш — отсече Тод. — Незабавно.
— Защо?
— Имаме достатъчно пари, Марк. И сме допуснали грешки, за които дори не подозираме. Напусни страната. Адвокатските хонорари ще бъдат преведени утре — черешката на тортата, а банката знае къде да изпрати парите. Ще се почувствам по-добре, ако се качиш на самолета.
— Може би. Нямаше проблеми с новия ти паспорт, нали?
— Никакви, вече ти казах. Всъщност изглежда по-убедително от истинския, който не съм използвал често. Тези нещица ни струваха хиляда долара, ако помниш.
— О, да. Как да забравя?
— Качвай се на самолета, Марк, и веднага напусни страната.
— Обмислям го. Ще те държа в течение.
Марк пъхна лаптопа си и няколко папки в по-голямо куфарче от дните си като адвокат и си приготви неголям сак с малко дрехи и четка за зъби. Стаята беше отвратителна и му беше дошло до гуша от нея. След като бе прекарал девет нощи там, не виждаше причина да се обажда на рецепцията — беше платил за още два дни. Затова просто си тръгна. Остави мръсни дрехи, свои и на Тод, купчина документи, нито един от които не беше уличаващ, няколко списания, използвани тоалетни принадлежности и наетия принтер, чиято карта памет бе извадил. Извървя няколко преки, спря такси и отиде на летище „Кенеди“, където плати в брой шестстотин и петдесет долара за двупосочен билет до Бриджтаун, Барбадос. Служителят на паспортния контрол беше полузаспал и почти не погледна документите му. Марк уби един час във фоайето, излетя в десет и десет и кацна в Маями навреме в един и пет през нощта. Намери си пейка на празния изход и се опита да поспи. Очакваше го дълга нощ.
На около пет километра от там специален агент Уин и двама негови колеги отново влязоха в правната кантора „Коен-Кътлър“. Иън Мейуедър и един партньор ги чакаха. Фирмата вече им сътрудничеше, макар и по принуда заради съдебните заповеди, затова напрежението беше намаляло и обстановката беше почти сърдечна. Секретарка поднесе кафе и всички се настаниха около ниската масичка.
— Е, беше дълга нощ — започна Уин. — Проверихме списъка, който ни дадохте, звъннахме на доста места и сравнихме имената с нашите данни от банка „Суифт“. Изглежда, всички хиляда и триста клиенти са мними. Имаме съдебна заповед всички плащания да бъдат прекратени за четирийсет и осем часа.
Мейуедър не се учуди. Неговите подчинени също бяха работили цяла нощ и бяха стигнали до същия извод. Освен това разполагаха и с делото срещу Фрейзиър и Лусеро и отправените към тях обвинения.
— Ще ви съдействаме — каза Мейуедър. — Ще направим каквото поискате, но нали няма да проверявате двеста и двайсет хиляди клиенти един по един?
— Не. Другите фирми явно са наред. Дайте ни малко време и ще се махнем. Само да се уверим, че измамата е свързана единствено с тази малка група.
— Много добре. Какво става с Фрейзиър и Лусеро?
— Не знаем къде са, но ще ги намерим. Парите, които сте им превели вчера, са били незабавно прехвърлени в офшорна банка, така че току-що са напуснали страната. Подозираме, че бягат, но вече е ясно, че са… да кажем, неопитни.
— Ако парите са в офшорна банка, не можете да ги пипнете, нали?
— Така е, но тях двамата със сигурност можем. След като ги арестуваме, ще побързат да сключат сделка. И ще върнем парите.
— Чудесно. Моят проблем е споразумението. Все още има много неизплатени пари и няколко адвокати вече се разкрещяха. Моля ви, побързайте.
— Работим по въпроса.
В девет часа Марк изпи поредното двойно еспресо и се запъти към изхода си. Пусна малък подплатен плик в пощенска кутия на „Американ Поуст“ и продължи да върви. Пликът беше адресиран до репортер на „Уошингтън Поуст“ — безкомпромисен разследващ журналист, когото той наблюдаваше от седмици. В плика се намираше една от флашките на Горди.