— Ха, на мен ли го казваш — поклати глава унило Марк.
— И не съм свършил — изстреля Горди, после ги заряза за малко, докато оглеждаше стената си.
Тримата отново се спогледаха уплашено и тревожно. Лекцията му беше интересна, но много повече ги безпокоеше състоянието на приятеля им.
— Забъркали сме се в тази каша, защото сме видели шанс да осъществим финансово непосилна мечта. Никой от нас не би трябвало да следва право, просто сме надскочили себе си. Не ни е мястото тук, но ни измамиха да повярваме, че сме създадени за доходоносна професия. Чиста проба маркетинг и обещания за страхотна кариера. Работа, работа, работа, хубава работа с висока заплата. А истината е, че такава работа просто няма. Миналата година големите фирми на Уолстрийт са предлагали по сто седемдесет и пет хиляди на завършилите с най-висок успех. Във Вашингтон — около сто и шейсет хиляди. От години слушаме за такива заплати и някак сме се убедили, че може и ние да си намерим. Вече знаем истината и тя е, че има някакви места със заплата около петдесет хиляди долара, нещо като работата, която ти, Марк, успя да докопаш, но още не знаеш колко ще ти плащат. Говорим за по-малки фирми, където натоварването е жестоко, а бъдещето — безперспективно. Големите фирми дават над сто и шейсет хиляди. А между тези два полюса няма нищо. Нищичко. Ходим по интервюта, тропаме по врати, тършуваме из интернет, затова знаем колко зле са нещата на пазара на труда.
Тримата кимаха, най-вече за да го успокоят. Горди отпи отново, премести се пред лявата половина на стената и посочи:
— Ето и най-гадното нещо, за което вие не подозирате. Ракли е собственик на нюйоркска кантора, която се казва „Куин и Върдолиак“, може и да сте я чували. Аз не бях. В бранша я наричат просто „Куин“. Имат кантори в шест града, около четиристотин адвокати, не са една от стоте водещи фирми. Имат и малък клон тук, във Вашингтон, с трийсетина адвокати. — Горди посочи някакъв лист, на който името на фирмата беше изписано с едри букви. — „Куин“ се занимава предимно с финансови услуги, все от гадната страна на тази дейност. Просрочени ипотеки, отнемане на собственост, събиране на дългове, просрочени задължения, фалити и какво ли не, ако е свързано с неплатени дългове. Включително студентски заеми. В „Куин“ плащат добре, поне отначало. — Той посочи цветна брошура, забодена на стената с отгърнати три части. — Видях това преди четири години, когато обмислях дали да постъпя във „Фоги Ботъм“. Сигурно и вие сте го мярвали. С усмихнатата физиономия на някой си Джаред Молсън, който уж бил нает от фирмата с първоначална заплата от сто двайсет и пет хиляди долара. Помня как си помислих, че ако във „Фоги Ботъм“ завършват типове, които си намират такава работа, и аз искам да се запиша. Е, намерих господин Молсън и двамата с него си поговорихме дълго на чашка. Предложили му работа в „Куин“, но подписал договор едва след като издържал адвокатския изпит. Работил там шест години и напуснал — при това, защото заплатата му постоянно намалявала. Каза, че всяка година управата разглеждала финансовия баланс и решавала, че се налагат съкращения. Миналата година взел малко над сто хиляди и си казал: майната му. Сподели ми, че живеел като бедняк, изплатил голяма част от дълга си, а сега продавал недвижими имоти и в свободното време карал кола за „Убер“. Фирмата разчитала на нископлатен труд, а самият той се чувствал използван от пропагандната машина на „Фоги Ботъм“.
— И не е единственият, нали? — попита Тод.
— О, не. Молсън е един от многото. „Куин“ имат готин уебсайт, а аз прочетох биографиите на всичките им четиристотин адвокати. Трийсет процента са от юридическите училища на Ракли. Трийсет процента! И така, приятели, Ракли ги наема на завидно добри заплати, после използва усмихнатите им физиономии и разказите за огромния им успех за собствените си рекламни цели.