Зола обаче категорично отказа. Нямаше да изостави семейството си след всичко преживяно.
Разследването продължаваше, но тримата нямаха никакви новини как се развива то. Затова просто чакаха. Зола се чувстваше много повече в безопасност в Дакар, но отново живееше със страха, че някой може да почука на вратата й.
Курортният град Сен Луи се намираше на атлантическия бряг, на триста и двайсет километра северно от Дакар. Със своите сто седемдесет и пет хиляди жители той беше много по-малък и спокоен от столицата, но все пак достатъчно голям, за да се изгуби човек в него. Беше предишната столица на страната и французите бяха построили тук хубави къщи, които днес бяха добре запазени. Градът беше известен с колониалната си архитектура, спокойния живот, красивите плажове и най-значимия джаз фестивал в Африка.
Зола организира пътуването. Плати на шофьор с джип с климатик и заедно с Бо и двамата си партньори замина за няколко дни за Сен Луи. Родителите й не бяха поканени. Зола и Бо се чувстваха буквално задушени от Абду и имаха нужда да се откъснат от него. Всъщност трябваше да си намерят друго жилище и да поставят известна дистанция между себе си и своите родители. Зола имаше предчувствие, че Сен Луи е подходящото място.
Когато напуснаха Дакар, установиха, че шофьорът им говори английски съвсем слабо и затова разговаряха свободно за изминалите шест месеца. Бо имаше въпроси, на моменти доста остри. Не можеше да повярва, че наистина са направили тези неща, и Марк и Тод се мъчеха да се обосноват. Бо се ядосваше, че са замесили и сестра му в своите измами и кроежи. Марк и Тод бързо поеха отговорността, но Зола държеше да поеме своята. Тя си имаше мнение и беше напълно способна да взема самостоятелни решения. Да, бяха допуснали грешки, но тя беше участвала във всяка една от тях. И винеше единствено себе си.
Бо разбра за парите в банката, но нямаше представа колко точно са. Още се мъчеше да се примири с бъдещето си далече от Съединените щати — единствения дом, който беше имал. Приятелката му беше останала там и сърцето му беше разбито. Имаше и много приятели, бивши съученици, момчета от квартала. Изоставил беше и хубава работа.
Постепенно той поомекна. Даваше си сметка, че още щеше да е в затвора, ако не бяха парите, които Марк и Тод бяха поверили на Зола. Не можеше да подмине и обожанието на двамата към сестра му.
След шест часа път прекосиха река Сенегал по моста „Федерб“, проектиран от Гюстав Айфел, същия с Айфеловата кула. Старият град се намираше на остров Н’Дар — тясна ивица земя, оградена от океан. Минаха по улици с красиви стари сгради и накрая спряха в хотел „Мермоз“ близо до брега. След дълга вечеря на терасата над океана си легнаха рано.
Обявите за недвижими имоти тук не бяха толкова подробни, колкото в Съединените щати и дори в Дакар, но с малко усилие Зола намери каквото търсеше. Къщата беше построена през 1890 г. от френски търговец и много пъти беше сменяла собственика си. Беше триетажна, по-красива откъм улицата, отколкото зад вратите и прозорците си, но очарователна и просторна. Дървените подове бяха хлътнали на места. Мебелите бяха стари, прашни и разнородни. Рафтовете бяха отрупани с гърнета, урни и стари книги на френски. Част от водопроводите бяха в изправност, друга — не. Тумбестият хладилник беше от петдесетте години на миналия век. Вътрешният двор и балконът бяха в сянката на гъста бугенвилия и бяха проектирани за тропиците. В дневната имаше малък телевизор. Обявата обещаваше интернет, но брокерът ги предупреди, че е бавен.
Пръснаха се и обиколиха къщата — нужни бяха часове, за да я разгледат цялата. На балкона на втория етаж, непосредствено до спалнята, която Тод вече си беше заплюл, той се натъкна на Марк.
— Тук никога няма да ни намерят — каза Тод.
— Може би, но можеш ли да повярваш, че наистина сме на това място?
— Не. Нереално е.
Въпреки начина, по който се чувстваха те, Зола хареса къщата и подписа шестмесечен договор за наем срещу сумата от хиляда долара месечно. Два дни по-късно се нанесоха. Марк и Тод се настаниха на горния етаж — три спални, две бани без нито един работещ душ, — а Зола взе голямата спалня на приземния етаж. Бо се настани някъде помежду им, но всъщност разполагаше с най-голяма квадратура. Останаха още два дни, накупиха продукти, смениха крушките и бушоните и се постараха да научат колкото се може повече за къщата. Тя вървеше с градинар, Пиер някой си, който не знаеше нито дума английски, но беше майстор на сумтенето и соченето.