— Знаеш ли как се казва?
— Не. Опитах се да разбера, но ударих на камък.
— Добре, може би по-нататък, но най-напред трябва да намерим Горди.
Пиха кафе и размишляваха над възможностите да го открият в големия град. Сервитьорката им предложи закуска. Отказаха. Никой нямаше апетит.
— Хрумва ли ти нещо? — попита Марк Зола.
— Ами, не — поклати глава тя. — През последната седмица той изчезна два пъти. Първия път ходил с влак до Ню Йорк. Нямаше го три дни. Когато се върна, не каза много, само че бил по дирите на Върховния сатана. Мисля, че беше говорил с няколко души там. Остана ден-два, през повечето време бяхме заедно. Пиеше и спеше много. А после, когато се прибрах от работа, отново го нямаше. Два дни никаква вест. Тогава намерил онзи преподавател, уволнения от „Фоги Ботъм“.
— Ти знаеше ли с какво се е захванал? — попита Тод.
— Не. Преди два дни Горди се заключи в апартамента си и отказа да ме вижда. Мисля, че тогава е разместил мебелите и се е заловил с тази чудесия на стената.
— Какво ти е известно за състоянието му? — попита Марк.
Тя пое дълбоко дъх и се поколеба.
— Момчета, това е поверително, нали разбирате? Закле ме да пазя тайна.
— Стига, Зола, всички сме в една лодка — подкани я Марк. — Разбира се, че е поверително.
Тя се озърна да провери дали не ги слуша някой.
— През септември намерих хапчетата му и си поговорихме. Открили биполярното му разстройство, когато бил в колежа, но не казал на никого, дори на Бренда. Споделил с нея по-късно, така че тя знае. Благодарение на психотерапията и на лекарствата досега успявал да държи положението под контрол.
— Изобщо нямах представа — каза Марк.
— Нито пък аз — обади се и Тод.
— Не е необичайно за хора с биполярно разстройство да стигат до момент, когато вече не се нуждаят от лекарства — продължи Зола. — Чувстват се прекрасно и си внушават, че могат да живеят и без хапчета. Затова спират да ги пият, не след дълго състоянието им главоломно се влошава и те често започват да се самолекуват. Точно това се случи с Горди, само че той беше изложен и на друг натиск. Цялата бъркотия в университета, невъзможността да си намери работа, заемите и отгоре на всичко го притискаха за сватбата. Още на Деня на благодарността беше зле, но се стараеше да го прикрива.
— Ти защо не ни каза?
— Защото той щеше да ме намрази. Вярваше, че ще събере сили и ще оцелее някак. Сега, като се замисля, през повечето време си беше добре. Смяната на настроенията му обаче стана по-рязка и започна да пие повече.
— Трябваше да ни кажеш — настоя Марк.
— Не знаех какво да правя. За пръв път ми се случва такова нещо.
— Няма полза от обвинения — каза Тод на Марк.
— Съжалявам.
Тод погледна дисплея на мобилния си и оповести:
— Наближава осем, а от Горди няма нищо. На обед трябва да съм на смяна в бара. Вие какво ще правите днес?
— Аз съм на работа от десет за няколко часа — отговори Зола, която беше наета временно в малка счетоводна фирма.
— Върнах се по-рано, за да се махна от къщи, и се надявах да направим план заедно да учим за адвокатския изпит, но всъщност не ми се учи. Мисля да се отбия в „Нес Скелтън“, да се подмажа на бъдещите си шефове и да се постарая да изглеждам незаменим. Безплатно, естествено. Не се съмнявам, че им трябва помощ в копирния център — каза Марк.
— Явно много обичаш правото — отбеляза Тод. — Аз ще свърша по-полезни неща в бара.
— Благодаря.
— Сега можем само да чакаме — въздъхна Зола.
Тод плати кафето и тримата излязоха. Още преди следващата пряка телефонът на Зола завибрира. Тя го извади от джоба си, погледна дисплея, спря и каза:
— Горди е. Арестували са го.
В 4:35 сутринта Горди беше спрян, след като полицай забеляза маздата му да лъкатуши по платното. Той се препъна по време на теста за алкохол на място, но накрая се съгласи да духне. Портативният дрегер показа 1,1 промила, незабавно му щракнаха белезниците и го натикаха на задната седалка на патрулката. Изтеглиха на буксир колата му до наказателния паркинг. В централното управление отново го провериха с дрегер и резултатът се потвърди. Снеха му отпечатъци, снимаха го и го вкараха в изтрезвителното заедно с още шестима души. В осем сутринта пристав го заведе в неголяма стая, подаде му мобилния и му обясни, че може да го използва само веднъж. Горди се свърза със Зола, после приставът му взе телефона и го върна в килията.
Трийсет минути по-късно тримата му приятели влязоха в централното управление, минаха през детектора за метал и бяха насочени към просторна зала, където роднините и приятелите идваха да приберат своите близки след тежката нощ. Покрай три от стените имаше столове, по които бяха пръснати списания и вестници. Зад голямо стъкло в далечния край се виждаха двама униформени чиновници, погълнати от документация. Наоколо се навъртаха ченгета, някои разговаряха с напрегнатите и замаяни посетители. Бяха десетина — родители, съпрузи, приятели, — с еднакво уплашени изражения и неспокойни жестове. Двама мъже с лоши костюми и очукани куфарчета, изглежда, се чувстваха в свои води.