— Назад! — строго нареди той. — Къде сте тръгнали?
Младежите спряха и огледаха хаоса отпред. Над рамото на полицая и зад полицейските коли видяха синята мазда на Горди, спряла с включени фарове в средното платно. Шофьорската врата беше отворена.
— Какво се е случило? — попита Марк ченгето.
— Не е ваша работа. А сега се махайте.
— Господине, ние го познаваме — намеси се Тод. — Той ни е приятел. Какво се е случило с него?
Полицаят пое дълбоко въздух и се отпусна.
— Скочил е, ясно? Просто спрял колата и скочил.
Зола изпищя и зарови лице в дланите си. Тод я прихвана, преди да се свлече на земята. Коленете на Марк омекнаха, той едва не повърна, но успя да прошепне:
— Не, не може да бъде.
Полицаят обхвана раменете на Марк и кимна наляво, където двама от колегите му успокояваха жена на средна възраст.
— Тази жена карала зад него, когато спрял. Видяла го как изтичва до парапета и скача. Съжалявам.
— Не може да бъде — повтори Марк.
Тод поведе Зола към широкия тротоар на метър от тях. Тя се отпусна тежко, облегна се на циментовия парапет на моста и се разплака безутешно.
— Съжалявам — повтори полицаят. — Пуснали сме номера на колата му в системата. От Западна Вирджиния е, нали?
— Да. Казва се Гордън Танър. Студенти сме.
— Елате с мен.
Марк го последва покрай спрелите автомобили и полицаите. Двамата спряха зад колата на Горди. Марк се вторачи ужасен в нея и поклати глава.
— Ето там — каза полицаят и отведе Марк до края на моста.
Двама полицаи с ръчни прожектори оглеждаха тъмните води на Потомак. Към тях се носеше моторница също с пуснати сини светлини.
— Ето тук е скочил. Долу има лед. Никой не може да оцелее повече от две минути.
Марк видя как моторницата минава под моста. После той закри очи и се разплака.
Приближи се някакъв мъж с шлифер и попита:
— Кой е този?
— Приятел. Познава човека — отговори полицаят.
Марк погледна мъжа с шлифера и опита да се овладее.
— Съжалявам, синко. Какво можеш да ни кажеш?
Марк избърса очи и стисна зъби. С треперещ глас успя да отговори:
— Той е наш приятел и напоследък имаше проблеми. Снощи го арестуваха за шофиране в нетрезво състояние, затова цял ден го държим под око. Притеснявахме се да не направи някоя глупост.
— Има ли психически проблеми?
— Просто престана да си пие лекарствата. — Гласът на Марк пресекна и той отново изтри очи. — Не мога да повярвам.
— Съжалявам, синко. Аз съм разследващ полицай Суейз от вашингтонското управление. Ето визитната ми картичка с номера на мобилния.
Марк взе визитката и успя да благодари.
— В момента го търсим. Ще отнеме известно време, но ще го намерим. Познаваш ли близките му?
— Да.
— Откъде е?
— От Мартинсбърг. Западна Вирджиния.
— Имаш ли нещо против да им се обадиш? Сигурно ще искат да дойдат.
Това беше последният разговор, който Марк искаше да проведе, но той все пак кимна.
— Разбира се. Можем ли да помогнем в издирването или в нещо друго?
— Съжалявам, синко, можете само да чакате. Изпрати ми номера си с есемес и аз ще ти звънна, когато го намерим.
— Колко време ще отнеме?
Полицаят сви рамене.
— В такива случаи никога не се знае. Предлагам да отидете на топло и да чакате. Ще ти се обадя, когато има новини. Предай на близките му, че и те могат да ми се обадят. И още нещо — претърсихме колата, но не намерихме писмо. Знаеш ли къде живее?
— Знам.
— Добре. Нещо против да огледаш жилището и да провериш дали не е оставил предсмъртно писмо? Обикновено го правят. Ако намериш нещо, веднага ми се обади.
— Добре.
Суейз сложи длан върху рамото на Марк и каза:
— Съжалявам, синко.
— Благодаря.
Марк закрачи по тротоара. От запад приближаваше още една линейка и в тази посока се трупаха коли. Сякаш мигаха хиляди светлини. Две по-големи лодки с прожектори се бяха присъединили към първата и описваха кръгове под арките на моста.
Марк и Тод помогнаха на Зола да се изправи. Бяха измръзнали до кости, вкочанени, но толкова шокирани, че нищо не усещаха. Почти я отнесоха до колата, която се оказа блокирана сред останалите автомобили. Тод включи двигателя и парното и тримата просто седяха ужасени и наблюдаваха разиграващия се кошмар. Зола плачеше на предната седалка. Тод се беше облегнал тежко на прозореца и изглеждаше като призрак. Марк тихо хълцаше и се опитваше да се успокои. Минутите се нижеха, а телефонът му не спираше да вибрира. Накрая той го извади от джоба си и каза: