— Бренда е звъняла четири пъти. Някой трябва да й каже.
— Ти си този някой, Марк. Нямаш избор — отговори Тод.
— Защо ти не й се обадиш?
— Защото ти я познаваш по-добре. Звъни на теб, не на мен.
Марк стисна телефона си и изчака. Влекач с жълти светлини пъплеше между спрелите автомобили. Някой беше решил, че няма да имат нужда от линейките, затова те си тръгнаха заедно с няколко полицейски автомобила.
— Ще й се обадиш ли? — попита Тод.
— Събирам смелост — отговори Марк.
— Аз съм виновна — разхлипа се Зола.
— Никой не е виновен, прекрасно го знаеш — увери я Тод, но не прозвуча много убедително.
— Стана заради мен — настоя тя, — заради мен.
Жълтите светлини се завъртяха и тримата видяха как влекачът се движи към тях в източна посока. Мина покрай тях, теглейки колата на Горди на задните гуми. Пристигнаха още лодки и флотилията се пръсна да търси южно от моста.
— Какво да й кажа? — попита Марк. — Не мога да й кажа, че е мъртъв, защото не знаем със сигурност, нали така?
— Мъртъв е, Марк. Кажи й, че е скочил от моста в Потомак и че в момента търсят тялото му.
— Не мога.
— Нямаш избор.
Марк пое дълбоко дъх, но не набра номера.
— Бях с него, когато го е решил — каза. — Днес бяхме на брега и Горди гледаше този мост. Когато се обърна, беше спокоен и усмихнат. Беше взел решение и се беше успокоил. А аз, глупакът, не проумях.
— Няма да се обвиняваме, ясно? — остро каза Тод.
— Главата си залагам, че Бренда ще размахва обвинително пръст и че мишената ще бъда аз. Аз я излъгах днес следобед. Трябваше да й кажа истината и да я оставя да се оправя с него.
— Направихме каквото можахме. Не е наша вината, че той превъртя.
— Аз съм виновна! — изпищя Зола. — За всичко.
— Престани, Зола! — сряза я Тод.
Полицай с фенерче им даде знак да тръгват и Тод се спусна от тревата на платното в западна посока. Бавно минаха по моста. Патрулките бяха паркирали плътно една зад друга в най-външната лента. Група полицаи се бяха скупчили на тротоара, близо до мястото, откъдето беше скочил Горди.
— Къде отиваме? — попита Марк.
— Не знам.
Прекосиха реката, завиха на юг по Джордж Уошингтън Паркуей и се отклониха към остров Кълъмбия. Тод паркира на празен паркинг в Линдън Джоунс Мемориъл Гроув, до пристан със стотици лодки, които леко се поклащаха във водата. Взираха се в мрака, а парното на колата работеше с мъка. Телефонът на Марк завибрира в джоба му.
— Няма ли да й се обадиш?
Марк погледна дисплея и отговори:
— Не се налага, сама ми звъни.
Той отвори задната врата, излезе от колата и тръгна към пристана. Вдигна телефона към ухото си и каза:
— Бренда, случи се нещо ужасно.
8
Отведоха Зола в апартамента й и я настаниха на канапето. Марк я зави, седна в единия край и прегърна краката й. Тод сложи кафе и докато го чакаше да стане, се настани на пода с гръб към канапето. Зола сложи длан на рамото му. Умълчаха се за дълго, чуваха само съскането и тракането на кафеварката.
Телефонът на Марк завибрира и той го измъкна от джоба си.
— Пак е бащата на Бренда. — Той чукна дисплея, включи разговора на високоговорител и каза: — Да, доктор Карви.
— Марк, вече пътуваме, ще пристигнем след около час. Запазили сме стая в „Мариот“ в Пентагон Сити. Може ли да се видим към седем? — Гласът звучеше спокойно и уверено.
— Разбира се, доктор Карви. Ще бъда там.
— Благодаря. Свързах се с разследващ полицай Суейз и му дадох номера си.
— Добре. Ще се видим в седем. — Марк приключи разговора и каза: — Точно това ми трябваше — да се разправям с жена в истерия!
— Ще дойда с теб, но няма да позволяваме да ни нападат.
— Със сигурност ще ни нападнат. Тя вече два пъти ми се разкрещя. Вината била изцяло наша, защото съм я бил излъгал, защото съм допуснал той да се измъкне скришом, защото не сме се обадили на семейството, защото не сме го завели на лекар — въобще за всичко.
— Аз съм виновна — промърмори Зола, без да отваря очи.
— Не си виновна и никой не споменава името ти — каза Марк. — Най-добре така да си остане.
— Ако онази се разкрещи, аз си тръгвам — предупреди Тод. — Достатъчно ми е гадно и без драмите на Бренда и двете семейства.
— Вчера, докато пътувахме от наказателния паркинг, Горди заплаши да ме убие, ако й се обадя. Не беше сериозна заплаха, струва ми се, но нагласата му беше такава. Не искаше тя да разбира. И отказа да говорим за лекар. Какво можехме да направим?
— Вече го обсъдихме, Марк.
Тод се изправи и наля три чаши кафе. Беше почти четири сутринта и всички бяха физически и емоционално изтощени. Зола се надигна, пое чашата си и се опита да се усмихне. Очите й бяха зачервени и подути, изглеждаше на ръба на нов нервен срив.