Марк приключи и погледна към Тод, който кимна. Разказали бяха почти всичко, предостатъчно засега.
— Благодаря ви — каза д-р Карви. — Когато Горди се прибра за празниците, с Бренда проведоха сериозен разговор за бъдещето си, както правят всички двойки. Моментът определено беше труден, но според Бренда нещата се уталожили. След това обаче той замина, без да се сбогува, и се върна тук.
— Сподели с нас част от тези неща — призна Марк.
— Бренда знаеше ли, че е престанал да си пие лекарствата? — попита Тод.
— Допреди няколко месеца изобщо не подозирахме, че Горди има биполярно разстройство. Това беше една от причините за споровете им. Той не искаше да го разгласява, което е съвсем разбираемо.
Марк и Тод поклатиха невярващо глави.
— Вижте, знам, че Бренда наговори доста остри неща преди няколко часа — поде д-р Карви, — и ви се извинявам. Тя не е на себе си от скръб и е съкрушена. И ние като вас сме изумени. Познаваме Горди от дете, беше като член на семейството ни.
— Няма нищо — увери го Марк.
— Много съжаляваме, доктор Карви. Не бяхме сигурни как да постъпим. Не подозирахме, че е способен на такова нещо.
— Направили сте всичко по силите си при тези обстоятелства — отговори д-р Карви с характерния си успокоителен, дори приспивен тембър.
Марк и Тод си отдъхнаха за пръв път, откакто бяха влезли в апартамента, и точно в този момент д-р Карви още по-тихо ги застреля с въпроса:
— Имаше ли друго момиче?
Двамата леко се размърдаха и забиха очи в ръцете си. Марк запази присъствие на духа и попита:
— Добре де, ако е имало, ще кажете ли на Бренда?
— Не, това само би влошило нещата допълнително.
— Тогава защо питате? — попита Тод.
Докторът се замисли.
— Да оставим това.
— Добра идея.
Марк и Тод изгаряха от нетърпение да си тръгнат, преди да се появи някой от спалнята, затова приключиха разговора и се сбогуваха. Изхвърчаха от апартамента и от хотела и подкараха безцелно покрай летище „Рейгън“. Тревожеха се за Зола, но не им се връщаше в апартамента на Горди, поне не веднага. Прекосиха Александрия, отправиха се на юг, по едно време завиха на изток, пресякоха реката по Удроу Уилсън Бридж и паркираха на кея на пристанището. Пред тях бе река Потомак. Широка километър и половина, тя се носеше величествено на юг. Всичко изглеждаше наред. Никакви признаци за издирване на тялото. До летището имаше две корабчета на бреговата охрана и полицейски моторници, но тук, под Арлингтън Мемориъл Бридж, нямаше нищо.
— Според теб могат ли да предскажат с каква скорост се носи едно тяло по реката и колко далече би могло да стигне? — попита Марк.
— Мен ли питаш? — отговори Тод.
— Мислех, че разбираш от тези неща. Нали твой приятел се бе удавил в гимназията?
— Да, Джоуи Барне. Беше на петнайсет. — Тод забарабани с пръсти по волана и се замисли за стария си приятел. — Удавниците потъват чак до дъното независимо от дълбочината. Ако водата е студена, отнема повече време. Озоват ли се на дъното, се осъществяват химически реакции, които принуждават тялото да изплува нагоре. Почти всички удавници изплуват, обикновено недалече от мястото на потъването си. Но е възможно тялото да се закачи за нещо и да остане долу.
Замислиха се над това, докато парното духаше.
— Той ще изплува, нали? — попита Марк.
— Ще го намерят. Имаме нужда от погребение и край на цялата бъркотия. Не мога да си представя погребална служба без тяло.
— Ще го намерят. И ще го погребем. А след това ще трябва да се върнем на лекции и да завършим последния си семестър.
— В момента дори не мога да мисля за това.
— Следването ни е причината за смъртта на Горди, Тод. Ако не се беше записал да учи право, сега щеше да си е добре.
— Това не се ли отнася за всички нас?
— Не мога да се върна на лекции.
— Ще поговорим после. В момента имаме нужда от сън.