— Дано всичко да е вярно, поне заради участието на Ракли — каза Тод.
— А съдебни дела? — попита Зола.
— Разбира се. Адвокатите на ищците буквално пируват. Вече са заведени два колективни иска, предстоят и други. Възможно е един милион клиенти да се окажат засегнати.
— Иска ми се да имах сметка в „Суифт“ — каза Тод. — Щях да имам шанс да го върна на този негодник.
— Той достатъчно дълбоко е забил нокти в плътта ни.
— Хайде да говорим за друго — пак се обади Зола.
10
Федералният център за задържане „Бардтаун“ се намираше в уединена долина на около пет километра от междущатско шосе 99 и на трийсет и два километра от Алтуна. Дори да имаше град наблизо, не се виждаше. До центъра се стигаше по широк асфалтов път, който изглеждаше нов и се спускаше по склона, поради което пред тримата се откри панорамна гледка към мястото, докато приближаваха. Беше комплекс от подобни на кутийки сгради с плоски покриви, които много приличаха на караваните, използвани за класни стаи от препълнените училища. Двойна ограда от метална мрежа ограждаше редиците кутийки в спретнат квадрат. Дебели рула бодлива тел лъщяха върху оградите и придаваха на мястото злокобното усещане, че всъщност е най-обикновен затвор.
Тод намали и заяви:
— Прилича на стара черно-бяла снимка на Аушвиц.
— Благодаря — каза Зола.
Гледката беше обезкуражаваща и Зола се предаде на емоциите си. Разплака се, докато Тод паркираше на покрития с чакъл паркинг. Тримата постояха в колата, вперили поглед в двуетажната сграда отпред — явно мястото, където трябваше да се регистрират като посетители. И тя беше с плосък покрив и изглеждаше като направена от облицовъчни плоскости. Засега всичко тук им се струваше като построено за нула време.
Накрая Зола се обади:
— Да вървим.
Влязоха през главния вход. Временна табела над него гласеше: „Федерален център за задържане „Бардтаун“. Имиграционно и митническо наблюдение. Служба задържане и отстраняване. Отдел „Вътрешна сигурност“. ВС, СЗО, ИНМ. Административна сграда“.
Вторачиха се в табелата и Тод промърмори:
— Буквена каша.
На което Марк отговори:
— Да се надяваме, че са изпълнили изискванията на Съюза за граждански права.
Влязоха в приемната. Нямаше табели, по които да се ориентират, затова Марк спря пълен млад мъж с униформа.
— Извинете, господине, къде е залата за посещения?
— За какви посещения?
— Бихме искали да се срещнем с един от арестуваните.
— Наричаме ги задържани.
— Добре, бихме искали да се срещнем с един от задържаните тук.
Служителят неохотно посочи надолу по коридора и каза:
— Опитайте ето там.
— Много благодаря.
Поеха по широкия коридор, озъртайки се за табела, която да ги упъти къде е залата за посещения. Беше федерална институция, затова навсякъде имаше служители, до един с различни униформи. Набити млади мъже, които пристъпваха наперено с пистолети на колана и едър надпис ИМН на гърба на якетата им. Чиновници с бели ризи и вратовръзки, и златни значки върху джобовете. Охранители, които, изглежда, не бяха нищо повече от местни ченгета.
Приятелите се приближиха към гише, където седяха три млади жени. Едната разместваше някакви документи, а другите две наблягаха на следобедната си закуска.
— Извинете, идвам да се срещна с родителите си — каза Зола.
— А кои са родителите ви? — попита момичето с документите.
— Семейство Мал. Баща ми се казва Абду, а майка ми Фанта. M-A-Л.
— Откъде са?
— От Ню Джързи, но са родени в Сенегал. Арестувани са вчера.
— А, значи са задържани?
Марк си прехапа езика, за да не изтърси: „Разбира се, че са задържани. Какво друго? Защо иначе ще са тук?“. Но вместо това се вторачи в Тод и не каза нищо.
— Да, задържани са — отговори Зола учтиво.
— Имате ли уговорен час?
— Не, но пътувахме два часа, за да се срещна с тях. Служителката поклати глава, а другата остави кексчето си и изтрака нещо на клавиатурата. Втората служителка, по-възрастна бяла жена, обясни:
— Още не са обработени.
Очевидно това беше сериозна спънка.
— Ами добре, обработете ги — каза Зола.
— Ние ще се погрижим, ясно? — обади се първата служителка. — Но се опасявам, че не може да ги видите, преди да ги обработим.