Адвокатският изпит беше третият проблем. Поради огромния наплив от кандидати тестът във Вашингтон беше един от най-трудните в страната и процентът на провалилите се на него възпитаници на „Фоги Ботъм“ беше тревожно голям. И тук добре се представяха най-престижните правни учебни заведения в града. Предишната година деветдесет и един процента от възпитаниците на Джорджтаунския университет бяха издържали изпита. Осемдесет и девет от тези на университета „Джордж Уошингтън“ и жалки петдесет и шест процента от „Фоги Ботъм“. Ако искаше да успее, Марк трябваше да започне подготовката си незабавно, още от средата на януари, и да не вдига глава от учебниците цели шест месеца.
Той обаче просто нямаше сили, особено през студените, мрачни и потискащи зимни дни. Понякога усещаше студентския си дълг като блокчета сгур, привързани за гърба му. Едва пристъпваше. Трудно се усмихваше. Живееше бедно и бъдещето му се очертаваше мрачно, дори ако получеше работата. При това беше един от късметлиите. Повечето му състуденти имаха заеми, но не и работа. Обърнеше ли поглед назад, Марк чуваше ропота, надигнал се още през първата година. С всеки следващ семестър настроението ставаше все по-мрачно, а подозренията — по-сериозни. Положението на пазара на труда се влошаваше. Резултатите от изпита за правоспособност бяха срам за всички от „Фоги Ботъм“. Заемите се трупаха. Сега, през третата и последна година на следването му не беше необичайно да чуе словесна престрелка между студенти и преподаватели в час. Деканът не подаваше нос от кабинета си. Блогърите отправяха смразяващи критики към учебното заведение и шумно задаваха резки въпроси: „Измама ли е това?“, „Преметнаха ли ни?“ и „Къде отидоха парите?“.
В различна степен почти всички познати на Марк вярваха, че (1) обучението по право във „Фоги Ботъм“ е под нужното ниво, (2) получили са прекалено много обещания и (3) взели са им прекалено много пари, (4) поощрявали са ги да натрупат твърде големи дългове, но (5) са приемали много посредствени студенти, които нямат място в обучението по право, и (6) или не са достатъчно добре подготвени за адвокатския изпит, (7) или са твърде глупави да го издържат.
Носеха се слухове, че кандидатите да учат във „Фоги Ботъм“ са намалели наполовина. Без държавна подкрепа и без дарения упадъкът щеше да предизвика най-различни болезнени финансови съкращения и бездруго слабото учебно заведение щеше съвсем да потъне. Което устройваше Марк Фрейзиър и неговите приятели. Те щяха да издържат следващите четири месеца, предоволно да напуснат това място и повече да не се върнат.
Марк живееше в пететажна жилищна сграда на осемдесет години, която видимо се рушеше, но наемът беше нисък и привличаше студенти от „Джордж Уошингтън“ и „Фоги Ботъм“. Навремето беше известна като Купър Хаус, но след три десетилетия на студентска немара си беше спечелила прозвището Кафеза. Асансьорите рядко работеха, затова Марк се качи по стълбите до третия етаж и влезе в тесния си и мизерно мебелиран апартамент, за чиито четирийсет и шест квадратни метра плащаше осемстотин долара месечно. По някаква причина беше почистил жилището след последния си изпит преди празниците и когато светна лампата, доволно установи, че всичко е наред. И защо не? Собственикът на тази дупка почти никога не стоеше тук. Марк пусна саковете си на пода и се изуми от тишината. Обикновено врявата не секваше заради студентите и тънките стени. Стереоуредби, телевизори, спорове, лудории, игри на покер, кавги, свирене на китара и дори на тромбон от някакъв смотльо на четвъртия етаж, чийто вой отекваше в цялата сграда. Но не и днес. Всички още си бяха у дома и се наслаждаваха на ваканцията, затова Кафеза беше зловещо притихнал.
Половин час по-късно на Марк му доскуча и той излезе. Тръгна по Ню Хампшър Авеню, а вятърът пронизваше тънкото му палто и стария му панталон. После по някаква причина той реши да завие по Двайсет и първа улица и да се отбие да провери дали не е отворена неговата алма матер. В град, където не липсваха грозни модерни сгради, това учебно заведение пак изпъкваше с неугледността си. Беше следвоенна постройка, облицована със скучни жълти тухли, на осем етажа, разположени в асиметрични крила — неуспешен опит на някой архитект да се прочуе. Вероятно навремето сградата е била административна, но бяха съборили доста стени, за да направят възтесните аудитории на четирите долни етажа. На петия имаше библиотека — същински зайчарник със зали, обзаведени в ретро стил и натъпкани с почти недокоснати книги и няколко копия на портрети на неизвестни съдии и учени юристи. Канцелариите се намираха на шестия и на седмия етаж, някои и на осмия, колкото се може по-далече от студентите. Администрацията продължаваше да си работи, а деканът се криеше в ъгловия си кабинет, от който рядко се осмеляваше да се покаже.