Марк се обади на Тод и на Зола и им съобщи новините. Уговориха се да се срещнат в апартамента на Зола след около час. Десет минути по-късно Марк седеше на канапето в тъмното и пиеше кафе, когато звънна телефонът му. Беше бащата на Горди. Марк се вторачи в дисплея и от състрадание вдигна неохотно. Изказа съболезнованията си и не знаеше как да продължи, когато господин Танър попита:
— Марк, ще ни направиш ли една услуга?
Едва не отказа по инерция, но просто не можа.
— Ами… разбира се.
— Можете ли с Тод да разпознаете тялото в моргата? Просто не мога да пътувам до града, не и за нещо такова.
Марк се стъписа. Преди три дни семействата го обвиняваха за смъртта на Горди, а сега го молеха за най-ужасната услуга! Марк не отговори и господин Танър продължи:
— В момента сме невъобразимо разстроени, Марк, а вие с Тод сте в града. Моля те. Съзнавам, че е жестоко да го искам, но ще бъде огромна помощ.
Марк някак си се застави да отговори:
— Ами добре.
Тялото беше откарано в патологията, където се намираше и моргата. Тод паркира на улицата до модерна стъклена сграда. Лесно намериха входа. Разследващ полицай Суейз ги посрещна във фоайето и им благодари, че са дошли. Погледна Зола и каза:
— Според мен не е добре да го виждате.
— Няма да го видя. Ще чакам.
— Добре, ето там има чакалня — кимна той и Зола се запъти нататък.
Тод и Марк го последваха надолу по стълбите до широк коридор. Спряха пред метална врата с табела: „Съхранение на телата“.
— Вътре е студено, но няма да отнеме много време — каза Суейз.
— Колко често правите това? — попита Марк.
— Два пъти седмично. Помещението побира двеста тела. В нашия район никога не е имало недостиг на мъртъвци.
Жена с бяла престилка ги посрещна на вратата и отвори.
— Танър, нали? — попита тя.
— Да — потвърди Суейз.
Влязоха в голямо и стерилно хладилно помещение с подредени метални стелажи с десетки чували за трупове, тъмносини и с плътно дръпнати ципове от темето до под стъпалата. Завиха, минаха покрай още стелажи и рязко спряха. Пред етикетче на чувал с надпис „Г. Танър?? Удавяне“.
Марк се озърна и забеляза още един етикет. „Неизвестен. Огнестрелна рана“.
Жената хвана ципа на темето и бавно го дръпна. Спря до гърдите и разтвори чувала. Очите на Горди бяха широко отворени, безжизнени, сякаш беше крещял от ужас, когато бе паднал във водата. Кожата му беше бяла като току-що навалял сняг. Най-отблъскващ беше езикът му, подут, извит и противно щръкнал от устата. По бузите му имаше ожулвания. Гъстата му руса коса изглеждаше мокра.
Марк се облегна на стелажа, за да запази равновесие. Тод промърмори: „Мамка му“, и се приведе, сякаш щеше да повърне.
— Това Гордън Танър ли е? — попита спокойно Суейз.
Марк кимна, а Тод отстъпи назад. Жената отново дръпна ципа и взе малък найлонов плик.
— Нямаше обувки, чорапи, панталон, бельо, нищо такова. Ето това е останало от ризата му. Друго няма.
— Затова не можахме да го идентифицираме с абсолютна сигурност. Допускахме, че е той, но нямаше портфейл, ключове, нищо нямаше — поясни Суейз. — Много съжалявам.
Марк затвори очи и каза:
— Аз също. — Кой знае защо, докосна глезена на приятеля си и го потупа. — Аз също.
Жената ги изведе от хладилното помещение. В коридора Марк попита Суейз:
— Е, какво ще стане сега?
— Семейството трябва да оправи документите и от погребалното бюро, което са ангажирали, ще дойдат за тялото. Ще го транспортират след няколко часа.
— И не искате нищо друго от нас?
— Не. Благодаря и отново ти поднасям съболезнования.
— Благодаря.
Дълго седяха със Зола в чакалнята. Мълчаха мрачно, докато накрая Тод ги подкани:
— Хайде, да се махаме от тук.
Навън Марк спря и каза:
— Май трябва да се обадя на господин Танър.
До края на деня във вторник и цялата сряда Тод и Марк останаха при Зола. Тя не беше в състояние да отиде в счетоводната фирма и изгуби работата си. И бездруго беше временна. Докато Тод отиваше за няколко часа в бара, Марк стоеше при нея. Правеха си дълги разходки из града, мотаеха се по книжарниците, разглеждаха витрините и влизаха да се стоплят в някое кафене. А когато Марк се отбиваше в „Нес Скелтън“, Тод я водеше на кино. Всяка нощ бяха в апартамента й, колкото и Зола да ги уверяваше, че е добре. Не беше. Никой от тях не беше. Преживяваха истински кошмар и имаха нужда един от друг.