Когато се върнаха в града, другите студенти питаха за Горди, но тримата предпочитаха да избягват тези разговори. В четвъртък вечерта няколко души заминаха за Мартинсбърг, за да посетят погребалното бюро, но Марк, Тод и Зола решиха да пропуснат. По-късно през нощта се оформи парти в един от популярните барове и тримата отидоха да прекарат един час с приятели. Тръгнаха си, докато бирата се лееше и състудентите им започнаха да вдигат тостове за Горди.
Марк посрещна с облекчение факта, че Бренда не се обажда. Не искаше да говори на погребението, пък и знаеше, че надали ще го помолят. Не помолиха нито него, нито Тод да носят ковчега, което също бе облекчение. Службата щеше да е достатъчно трудно изпитание. Смятаха да стоят далече от семействата и да гледат от разстояние, ако е възможно. Дори обсъдиха възможността изобщо да не ходят, но нямаше да е редно.
В петък Марк и Тод облякоха най-хубавите си костюми, бели ризи, вратовръзки в убити цветове, кожени обувки — най-представителните си „униформи за интервюта“ — и взеха Зола, която носеше дълга черна рокля и изглеждаше като модел. Пътуваха деветдесет минути до Мартинсбърг и огледаха църквата — красива постройка от червени тухли е много стъклописи. На стълбите отпред вече се събираха хора. До тротоара беше паркирана катафалка. В един и половина влязоха вътре и си взеха програми от разпоредителя. На корицата имаше красива снимка на приятеля им. Марк попита разпоредителя къде е балконът и той им посочи стълбите. Беше още празно, когато тримата седнаха на последния ред, отделени в усамотен ъгъл, възможно най-далече от амвона.
Зола седеше между двамата и бършеше очи с хартиена кърпичка.
— Аз съм виновна — каза тя и се разплака.
Не й се скараха и не оспориха думите й. Оставиха я да скърби по своя си начин. Щяха да имат предостатъчно време да обсъдят нещата после. Марк и Тод също щяха да се разплачат, но съумяха да се овладеят.
Църквата беше красива, с хубава галерия с дървена ламперия за хора малко над амвона и огромен орган отстрани. Зад галерията за хора имаше картина — Христос на кръста. През стъклописите влизаше обилна светлина. Четири сектора с пейки образуваха полукръг край централната пътека. Докато чакаха, мъже в тъмни костюми подредиха десетки кошници с цветя от двете страни на амвона.
Пейките бързо се пълнеха с хора и не след дълго посетители дойдоха и на балкона. Семействата Танър и Карви живееха в Мартинсбърг от поколения и се очакваше да присъстват много опечалени. Марк си спомни сюжета, който беше разигравал наум — как градчето научава, че един от любимците му е избягал с мюсюлманка от африкански произход и е зарязал своята любима от детството. Зарязал е познатите си. Преди няколко дни историята му се струваше почти смешна, но в момента — не толкова. За щастие, градчето никога нямаше да узнае. Ако нещата се бяха развили по план, след около четири месеца Марк и Тод щяха да стоят там долу и да гледат как Бренда пристъпва по пътеката като булка. А сега гледаха от балкона, оказваха последна почит и се опитваха да избегнат среща със семейството.
Органистката зае мястото си и засвири тиха погребална песен, много подходящ избор. Няколко минути по-късно хористите влязоха през странична врата и запълниха галерията. Явно бяха предвидили пълна програма за сбогуването с Горди. Опечалените продължаваха да се стичат, скоро покрай стените се подредиха правостоящи. Балконът беше претъпкан и се наложи тримата да се сместят и да направят място за възрастна двойка. В два часа излезе пасторът и застана на амвона. Според програмата това беше преподобният Гари Честър. Той вдигна ръце и присъстващите се изправиха. Внесоха ковчега по централната пътека, съпроводен от четирима човека от двете страни. Зад него крачеше Бренда сама, с изпънат гръб, непоколебима. Господин и госпожа Танър бяха зад нея, следвани от останалите от семейството.
Горди имаше по-голям брат и сестра тийнейджърка, която трудно се владееше. Брат й беше обгърнал раменете й с ръка и я придържаше. Когато ковчегът — милосърдно затворен — бе поставен под амвона и близките заеха местата си, преподобният Честър даде знак на събралите се да седнат.
Марк погледна часовника си: два и дванайсет. Колко щеше да продължи?
Преподобният прочете дълга молитва, а хорът изпя четири куплета от някакъв химн. След тях органистката изпълни нещо невъобразимо потискащо. Когато и тя приключи, няколко жени вече ридаеха. Братът на Бренда стана, застана до аналоя близо до пианото и прочете псалм 23. Преподобният Честър се върна на амвона и поде проповедта си. Явно отдавна беше тук, защото познаваше Горди добре. Разказа как го е гледал да играе футбол и бейзбол като дете. Без да използва думата „самоубийство“, свещеникът говори за тайнството на смъртта и нейните нерядко озадачаващи прояви. Заяви, че Бог направлява всичко, че следва своя промисъл. И макар трагедиите и най-вече смъртта да ни изпълват с недоумение, Бог си знае работата. Може би някой ден сме щели да разберем защо Горди е постъпил така, а може и никога да не разберем, но върховният замисъл за живота и смъртта е на Господ и вярата ни в него е неизчерпаема.