Мисълта да живеят тук изобщо не беше приятна, но същото важеше и за вероятността да плащат повече или да ги преследват онези акули за заемите. Ако няколкомесечното обитаване на тази дупка щеше да ги предпази от бирниците, Марк и Тод бяха готови да издържат. Купиха две легла, канапе, няколко стола, евтина маса и още едно-друго от магазина за вещи втора ръка до приюта за бездомни.
Решиха да престанат да се бръснат и да си пуснат бради. И бездруго рядко се бръснеха, както се полага на студенти по право. От тях се очакваше да изглеждат мърляво. А сега мустаците щяха да им подсигурят допълнително прикритие.
В сряда следобед за пръв път се осмелиха да отидат в квартала около Джудишъри Скуеър, където се помещаваха различни съдилища, в които се разглеждаха правни проблеми. В центъра се намираше районният съд — масивна бетонна постройка в стила на седемдесетте години, където се гледаха всякакви наказателни дела. Лабиринтът от съдебни зали се простираше на шест нива. По коридорите сновяха адвокати, които влизаха и излизаха от различни заседания, и обвиняеми, освободени под гаранция, които се мотаеха с близките си. Съдът беше отворен за зрители, достъпът беше лесен и свободен след обичайните проверки с детектор за метал и скенери за тяло. Тод и Марк наблюдаваха как се развиват процесите със съдебни заседатели. Наблюдаваха първите заседания, когато арестанти, облечени с гащеризони, биваха изправяни пред съдиите за бързо изслушване и после изпращани обратно в ареста. Гледаха и разглеждането на искания, придружени със спорове между прокурори и обществени защитници. Проучваха регистрите за съдебните решения и събираха колкото се може повече документи. Кръстосваха коридорите, наблюдаваха внимателно как адвокати съветват скупчените край тях уплашени семейства. Нито веднъж не чуха някой да попита адвоката си дали е правоспособен. Нито веднъж не видяха позната физиономия.
Същата нощ работиха до десет, като поднасяха напитки и храна в бара, после се прибраха в мърлявия си апартамент на последния етаж и часове наред бродиха онлайн из лабиринта на съдебната система на Вашингтон. Наказателното право беше тяхното бъдеще, най-вече защото хонорарите се плащаха в брой и клиентите не проявяваха интерес да се отбиват в кантората им на консултации. Срещите се провеждаха или в ареста, или в съда, точно като срещите на Даръл Кромли.
В четвъртък отново пропуснаха занятия и си отвориха нови текущи сметки. Във Вашингтон имаше шест клона на банка „Суифт“. Марк отиде в клона близо до Юниън Стейшън и депозира петстотин долара на името на Марк Апшоу. Тод Лейн направи същото в клон на Роуд Айланд Авеню. Двамата заедно посетиха трети клон на банка „Суифт“ на Пенсилвания Авеню и откриха текуща сметка на адвокатска кантора с фалшив данъчен номер. В четвъртък следобед се върнаха в съда и отново наблюдаваха разиграващия се цирк.
И в петък пропуснаха занятия и престанаха да мислят за „Фоги Ботъм“. По възможност повече никога нямаше да видят онова място и мисълта сама по себе си бе въодушевяваща.
Призовката на Горди за шофиране в нетрезво състояние изискваше от него да се яви в съдебна зала 117 в петък следобед в един часа. В един без петнайсет Марк и Тод пристигнаха пред залата и се постараха да си придадат много притеснен вид. Вече се събираше внушителна тълпа.
Марк стискаше призовката с вид на човек, който се нуждае от помощ. И двамата бяха по джинси и туристически обувки и бяха доста опърпани. Марк носеше и шапка с логото на фирмата за селскостопанска техника „Джон Диър“. Появи се мъж с куфарче и тутакси ги забеляза. Приближи се и попита Марк:
— За шофиране в нетрезво състояние ли си тук?
— Да, господине — отговори Марк. — Вие адвокат ли сте?
— Точно така. Имаш ли си такъв?
— Не, господине.
— Може ли да видя призовката?
Марк му я подаде и правистът я прочете смръщено. После извади визитката си и я подаде на Марк. Престън Клайн, адвокат.
— Ще ти трябва адвокат за това — обясни Клайн. — Хонорарът ми е хиляда долара в брой.