— Е, книжката няма да ви трябва. Допускам, че пледирате „невинен“.
— Точно така, господин съдия — побърза да отговори Клайн.
Съдията си записа нещо и каза:
— Добре, датата ви за явяване пред съда е четиринайсети февруари. Ще бъде незабравим Свети Валентин.
Той се усмихна, като че ли бе изтърсил голяма смешка… Клайн взе някакви документи от секретарката и каза:
— Благодаря, господин съдия. Ще се видим тогава.
Отдръпнаха се от съдийската маса и на излизане от залата Марк прошепна на адвоката си:
— Имате ли нещо против да поостанем и да погледаме?
— Ако искате да се отегчите до смърт, разбира се.
Марк и Тод седнаха на задния ред, а Клайн изчезна.
— Значи така се оправя човек с шофиране в нетрезво състояние — прошепна Тод. — Нищо работа.
Другите адвокати се изреждаха, пристигаха и още. Десет минути по-късно Клайн се върна с друг клиент — със сигурност го беше придърпал в коридора.
Марк и Тод се наслаждаваха на представлението още един час, после си тръгнаха. Според визитката на Клайн кантората му се намираше на И Стрийт, недалече от съда. Изминаха пеша три преки и намериха адреса. Четириетажната сграда очевидно беше претъпкана с адвокати. В списък на входа бяха изредени имената на десетина малки фирми и на няколко самостоятелни играчи. Оказваше се, че Клайн практикува сам. Докато Марк чакаше отвън, Тод влезе в тясната приемна, където уморена жена се трудеше усърдно зад голямо бюро. Тя го поздрави без усмивка.
— С какво мога да ви помогна?
— Ами търся адвокат на име Престън Клайн — каза Тод и се огледа.
В края на бюрото й имаше няколко разделителя с имената на адвокати, а зад всеки имаше подредени телефонни съобщения и писма.
— Клиент ли сте? — попита жената.
— Може би. Препоръчаха ми го, казаха, че е добър в наказателните дела.
— Той е в съда. Мога да запиша името и телефонния ви номер и той ще ви звънне.
— Кантората му тук ли се намира?
— Да, на втория етаж. Защо питате?
— А не може ли да се срещна с партньора му или с някой правен асистент? Трябва да поговоря с някого.
— Адвокат Клайн работи сам. Аз съм секретарката му.
Тод се поколеба, озърна се и каза:
— Добре, имам номера, ще му се обадя. Благодаря.
Той излезе, преди служителката да смогне да отговори. Докато се отдалечаваха, Тод каза:
— Точно както допускахме. Този тип работи соло. Държи някаква кутийка на втория етаж, но никакви служители. Момичето на рецепцията вдига телефона за цяла глутница адвокати. Много долнопробна работа.
— Адски ме кефи — каза Марк. — Само момиче остава да намерим.
14
Зола отиде на една лекция в понеделник, но толкова се потисна, че отсвири следващите. Права на възрастните хора беше един от безполезните избираеми предмети, популярни сред третокурсниците, устремени към финалната права. Двамата с Горди бяха записали курса и се бяха договорили да се редуват и да изтърпят мъчението, после да съберат записките си и усилията им да бъдат възнаградени с висока оценка. Групата беше малка, двайсетина студенти, и когато мястото до нея остана незаето, Зола нямаше как да не си помисли за Горди. Би трябвало той да седи там.
Когато започнаха да излизат миналия септември, действаха предпазливо. Горди беше популярен сред студентите, нестандартна личност, привличаща внимание. Зола не беше първото момиче, след което беше тичал, но със сигурност беше първата чернокожа, по която си бе паднал. Приятелите им знаеха, че той си има сериозна приятелка у дома, която го ревнува и често идва във Вашингтон да го проверява. Горди и Зола внимаваха, но с течение на времето започнаха да ги забелязват. И новината плъзна.
В началото на лекцията преподавателят направи тъжен коментар за трагедията с господин Танър и няколко погледа се стрелнаха към Зола. След това тя не чу почти нищо друго. Нямаше търпение да напусне сградата, но не и преди да вземе чека си за десет хиляди долара. Депозира го в банката си, облече се добре и заскита из града. Когато небето посивя, Зола влезе в Националната портретна галерия и уби малко време.
Докато следваше, все си намираше почасова работа на разни места. Живееше по-пестеливо от другите си приятели и тъй като не пиеше, рядко ходеше по купони и се придвижваше с градския транспорт, беше спестила пари. Сумата от двайсет хиляди долара, които правителството й отпускаше всяка година за издръжка, й беше предостатъчна, и сега, преди последния си семестър, Зола имаше в банката шестнайсет хиляди долара, за които никой не знаеше. Дребна сума във Вашингтон, но солидна сума за Сенегал. Ако родителите и брат й бъдеха депортирани, парите щяха да са от огромно значение за оцеляването им. Подкупите бяха често явление и макар да я побиваха тръпки от мисълта да пътува до Сенегал, където можеха или да я задържат, или да й откажат да влезе в страната, Зола съзнаваше, че някой ден може да се окаже принудена да се притече на помощ на семейството си с колкото се може по-голяма сума. Затова пестеше и се опитваше да не мисли за заемите си.