Входната врата беше отключена и Марк влезе в празното фоайе. Наслади се на топлината, но мястото както винаги му въздейства страшно потискащо. Едната стена беше заета от голямо табло с всякакви съобщения, обяви и примамливи известия. Имаше и няколко лъскави плаката, рекламиращи възможности за обучение в чужбина, и обичайните ръкописни обяви за най-различни неща: продажба на книги, велосипеди, билети и записки, даване на частни уроци… и апартаменти под наем. Изпитът за правоспособност беше надвиснал над целия факултет като тъмен облак, затова бяха окачили хвалебствени плакати за курсове, предлагащи подготовка за него. Ако потърсеше старателно, Марк сигурно щеше да намери дори няколко предложения за работа. В единия ъгъл на фоайето имаше автомати за закуски и малко кафене, но през ваканцията не правеха кафе.
Марк се отпусна в овехтял кожен стол и потъна в меланхолия. Истинско учебно заведение ли беше това или поредната печатница за дипломи? Отговорът вече му се изясняваше. За хиляден път му се прииска изобщо да не беше прекрачвал прага като нищо неподозиращ първокурсник. Сега, почти три години по-късно, беше превит под тежестта на заеми, които не си представяше да изплати някога. Ако имаше светлина в края на тунела, Марк не я виждаше.
Как изобщо бе хрумнало на някого да кръсти учебно заведение „Фоги Ботъм“? Мъгливо дъно? Все едно следването по право не беше достатъчно изтощително, та преди двайсет години някой светъл ум беше родил още по-потискащо име. Въпросният тип, вече покойник, бе продал „Фоги Ботъм“ на инвеститори от Уолстрийт, собственици на цяла поредица висши учебни заведения, които според слуховете носеха хубави приходи, но не фабрикуваха почти никакви юридически таланти. Оставаше загадка как се купуват и продават подобни заведения.
Марк чу гласове и побърза да напусне сградата. Тръгна пеша по „Ню Хампшър“ към Дюпон Съркъл, където се шмугна в „Креймър Букс“ за кафе и за да се постопли. Навсякъде ходеше пеша. Фордът му твърде често блокираше насред улицата и Марк го държеше на един паркинг зад Кафеза, винаги с пъхнат ключ в стартера. За жалост, никой не се изкушаваше да го открадне.
Когато се стопли, той бързо измина шест преки по Кънектикът Авеню. Адвокатската кантора „Нес Скелтън“ заемаше няколко етажа в съвременна сграда близо до „Хилтън“. Миналото лято Марк беше успял да проникне вътре, след като бе приел да стажува срещу по-ниско заплащане от минималната заплата. В големите кантори използваха летните стажове, за да примамват студентите към бляскав живот. Не очакваха от тях почти никаква работа. Стажантите имаха нелепо лек график, придружен от билети за футболни мачове и покани за партита в прекрасните задни дворове на заможните партньори. Веднъж изкушени, те подписваха договор и след дипломирането си попадаха в мелачката на сточасовата работна седмица.
В „Нес Скелтън“ не беше така. Тук работеха само петдесет адвокати и фирмата беше далече под десетте най-добри. Клиентите й бяха браншови организации — „Соев форум“, „Пенсионирани пощенски служители“, „Съвет на производителите на говеждо и агнешко“, „Национални доставчици на асфалт“, „Трудоустроени жп работници“ — и неколцина военни доставчици, които отчаяно се бореха за своя дял от снабдяването със свинско. Тясната сфера на компетентност на фирмата, ако изобщо имаше някаква, беше да поддържа отношения с Конгреса. Лятната й стажантска програма целеше по-скоро използването на евтин труд, отколкото привличането на най-добрите студенти. Марк работеше усърдно и вършеше невъобразимо скучни неща. В края на лятото, когато получи смътно подобие на предложение за работа, след като издържи изпита за адвокатската колегия, той не можеше да реши да ликува ли, или да плаче. Въпреки това прие предложението — нямаше друго — и гордо стана един от малцината студенти на „Фоги Ботъм“ с бъдеще. През есента Марк предпазливо попритисна ментора си относно условията на предстоящото си наемане на работа, но не стигна доникъде. Можело да има сливане на дейности. Можело да има разделяне. Можело да има много неща, но трудовият договор не бил сред тях.