Нямаше новини от родителите си. Телефонните разговори от центъра за задържане бяха ограничени. Баща й беше сигурен, че ще му позволят да я осведоми, преди окончателно да отлетят за Сенегал, но правилата за депортирането се меняха сякаш с всеки изминал ден. Зола си повтаряше, че близките й все още са в страната, и мисълта й носеше известна утеха. Защо, не беше сигурна. Кое беше по-лошо — да живеят като затворници във федерален лагер или да са свободни на улицата в Дакар? И двата сценария не вдъхваха искрица надежда. Никога нямаше да им позволят да се върнат в своя квартал в Нюарк. Тежката работа, която се бяха борили да си намират през последните двайсет и шест години, щеше да бъде вече заета от други работници без документи. Цикълът щеше да продължава, защото работата трябваше да се свърши, а истинските американци предпочитаха да не се занимават с нея.
Когато не тъгуваше за Горди и не се самообвиняваше, Зола се тревожеше за семейството си и страшното положение, в което се бяха озовали. Ако успееше някак да се отърси от тези две трагедии, трябваше да се обърне към собственото си несигурно бъдеще. Студените и мрачни януарски дни се нижеха и Зола затъваше все по-дълбоко в обяснима паника.
След като десет дни буквално беше живяла с Тод и с Марк, Зола имаше нужда да се откъсне малко от тях. Те пропускаха занятия и категорично твърдяха, че няма да се върнат във факултета. От време на време й изпращаха по някой есемес да проверят как е, но явно ги занимаваха по-сериозни неща.
Късно във вторник сутринта Зола чу шум отсреща в коридора и разбра, че семейство Танър изнасят кашони с вещите на Горди. Замисли се дали да не ги поздрави и да изкаже съболезнованията си, но се отказа. Господин Танър и братът на Горди цял час сноваха от апартамента до паркирания на улицата микробус под наем. Потискаща работа. Зола ги слушаше през открехнатата си врата. Когато си тръгнаха, тя взе своите ключове от апартамента на Горди. Старите мебели, които вървяха с квартирата, си бяха тук. Зола седна на канапето и хубаво си поплака в празната стая.
На два пъти много неуместно задряма и допусна Горди да нахлуе в съзнанието й. Измъчваше я непоносима вина.
В сряда Зола се облече за лекции и тъкмо се канеше да тръгва, когато се обади баща й. Все още бяха в центъра за задържане и никой не бе споменал нито дума за депортиране. Нищо не се беше променило от посещението й. Абду се стараеше да звучи бодро, което си беше истинско предизвикателство при дадените обстоятелства. Зола се беше опитала да издири техни роднини в Сенегал, да ги предупреди и да помоли за помощ, но засега не успяваше. След двайсет и шест години, през които не бяха поддържали никакъв контакт със страната, бе невъзможно тя да уреди каквото и да било. Според баща й по-голяма част от роднините им били избягали още преди години, а онези, които още живеели в Сенегал, имали собствени проблеми и надали щели да проявят съчувствие.
Поговориха си двайсетина минути и след разговора тя отново се разстрои. Влизането в час вече й се струваше нещо незначително. Преди ходеше заради обърканата си мечта да стане адвокат и да се бори за правата на близките си и другите имигранти. Сега това беше безнадеждна кауза, прекършена мечта.
Зола беше събрала малка библиотека от документи и правилници, свързани с имигрантския проблем, и прекарваше часове в четене на статии, блогове и правителствени публикации. Беше във връзка с няколко групи за защита на човешките права и адвокати, които работят по тези въпроси. Един проблем продължаваше да всява ужас в нея. В хаотичното нетърпение да арестува и депортира ИМН допускаше грешки. Зола пазеше папка с дела на законни американски граждани, помитани от хайките и изпращани обратно в предишната си страна. Знаеше десетки истории за американски граждани, станали жертва на чистките, защото родителите им бяха с нередовни документи, поради което и децата се оказваха неправилно задържани и депортирани. И в почти всеки случай незаконният арест бе ставал след задържането на семейството.
Сама и уязвима, докато близките й бяха в ареста, Зола отново се страхуваше от почукване на вратата.