Поздрави,
Рекс Уагнър,
старши консултант по заемите
Тод отговори:
Драги СС старши консултант по заемите Уагнър,
Поднасям извиненията си, ако съм Ви засегнал. Не съм сигурен, че си давате сметка под какво напрежение живея в момента. Нищо не се развива по план и бъдещето изглежда доста мрачно. Проклинам деня, в който реших да следвам право, и то във „Фоги Ботъм“. Знаете ли, че онзи тип от Уолстрийт, който е собственик на училището, печели от него по 20 милиона долара годишно? И това е само една осма от неговото портфолио. Забележително. Сега, като се замисля, по-добре да си бях купил училище по право, отколкото да се записвам да следвам в такова.
Не, няма да Ви дам телефонния си номер. Според многобройните дела срещу СС най-неприятният тормоз се осъществява по телефона, защото там почти никога не се записва. Да се придържаме към имейлите, където всяка дума е от значение.
Още сме си приятелчета,
Тод Лусеро
Цяла събота чистиха, боядисваха и изнасяха чували с боклуци. „Студиото“ на Зола всъщност се състоеше от три стаи: една за спалня, една за дневна и офис и трета за килер с потенциал. Убедиха Мейнард да им позволи да преместят една стена и да поставят допълнителна врата. Негов братовчед беше нелицензиран строителен предприемач, който правеше ремонти, без да се главоболи да събира нужните разрешителни, и обеща срещу хиляда долара да изфабрикува малка душкабина, мивка и тоалетна и да превърне килера в баня. Тод и Марк се съмняваха, че Зола ще се впечатли, но тя наистина нямаше избор.
Още не беше дала съгласие да се включи във фирмата, но беше само въпрос на време.
Беше хладен и слънчев ден и Зола се нуждаеше от чист въздух. Тя излезе от апартамента рано в неделя сутринта и отиде пеша до Нешънъл Мол, седна на стълбите на Линкълн Мемориал и започна да наблюдава туристите. Загледана към Капитолия в далечината, тя си мислеше за родителите и брат си, затворени в гадния център за задържане в очакване да бъдат депортирани. Гледката беше величествена — всеки паметник беше символ на неограничена свобода. А гледката пред близките й, ако изобщо имаха гледка, бяха огради и бодлива тел. Благодарение на тяхната саможертва Зола бе станала американска гражданка — постоянен статут, който беше получила наготово. Те бяха работили робски в държава, с която се гордееха и към която се надяваха някой ден да принадлежат. Каква полза щеше да има тази велика страна на имигранти от тяхното депортиране? Нямаше никакъв смисъл и изглеждаше несправедливо жестоко.
Зола се стараеше да не мисли за Горди. Трагедията беше зад гърба й, безполезно бе да се връща към нея. И бездруго нямаха бъдеще заедно, макар че тя бе проявила глупостта да се надява. Той обаче още беше в мислите й и Зола не успяваше да се отърси от чувството за вина.
Тя мина покрай езерото и се опита да си представи това място, пълно с около двеста и петдесет хиляди чернокожи през 1963 г., когато Мартин Лутър Кинг беше изрекъл своята мечта. Баща й винаги твърдеше, че величието на Америка се изразява във факта, че всеки може да преследва всякаква мечта и да я осъществи благодарение на труда и саможертвата си.
Сега мечтите му се бяха превърнали в кошмари и Зола беше безпомощна.
Пред Вашингтонския монумент тя се нареди на дълга опашка от хора, които искаха да се качат до горе, но скоро й омръзна да чака и си тръгна. Обичаше „Смитсониън“ и прекара там няколко часа, потънала в американската история. Нито веднъж през този ден не изгуби време да мисли за юридическия факултет или за търсенето на „смислена правна работа“.
Късно следобед Тод й изпрати есемес с покана за „още една вечеря“. Тя обаче отказа с обяснението, че има други планове. Чете роман, гледа стар филм и си легна малко след единайсет. В сградата гърмеше силна музика и имаше шумни купони. Събота вечер в големия град. Спор в коридора я събуди към един през нощта, но после тя отново се унесе.