Затова Марк продължи да се навърта. Следобед, в събота, по празници — доскучаеше ли му, се отбиваше във фирмата винаги с широка престорена усмивка и готов да се заеме с досадната работа. Не беше ясно дали това му е от полза, но със сигурност нямаше да му навреди.
Менторът му се казваше Рандал, служител на фирмата от десет години, на крачка да стане партньор и поради това — под огромно напрежение. Без много шум освобождаваха всеки съдружник в „Нес Скелтън“, който не успееше да стане партньор за десет години. Рандал беше възпитаник на университета „Джордж Уошингтън“, което в йерархията се намираше едно стъпало под Джорджтаунския, но няколко над „Фоги Ботъм“. Йерархията беше ясна и строга, а най-педантичните й застъпници бяха правистите от „Джордж Уошингтън“. Те ненавиждаха високомерието на баровците от „Джорджтаун“, затова пък самите те с огромна охота се отнасяха още по-високомерно към възпитаниците на „Фоги Ботъм“. В цялата фирма вонеше на клики и снобизъм и Марк често се питаше как изобщо се бе озовал там, по дяволите. Двама съдружници бяха от „Фоги Ботъм“, но толкова се стараеха да се разграничат от своята алма матер, че не намериха време дори да се ръкуват с Марк. Всъщност сякаш го пренебрегваха повече от другите. Ама че начин да управляваш една кантора, мърмореше си той често под носа. Допускаше обаче, че всяка професия си има нива. Твърде силно се тревожеше за собствената си кожа, за да се безпокои къде са следвали право другите хищни акули. Имаше си свои проблеми.
Беше изпратил имейл на Рандал, за да го осведоми, че ще се отбие да поеме каквато неприятна работа се намира. Рандал го посрещна с лаконичното:
— Рано се връщаш.
Ами да, Рандал, а ти как прекара празниците? Много се радвам да те видя.
— Да, писна ми от празничните щуротии. Какво е положението?
— Две от секретарките са болни от грип — отговори Рандал и посочи купчина документи около трийсетина сантиметра. — Трябват ми по четиринайсет копия на тези документи, всичките сортирани и подредени.
Добре, обратно в копирната зала, помисли си Марк.
— Разбира се — отговори той, като че ли изгаряше от нетърпение да се заеме с тази работа.
Награби всички документи и ги свали в мазето — същинска тъмница, пълна с копирни машини. Прекара три часа в досадна дейност, за която нямаше нищо да му платят.
За малко да му домъчнее за Луи и за електронната му гривна.
2
Подобно на Марк, Тод Лусеро се вдъхнови да стане адвокат от пиянски разговори, които беше дочул в един бар. През последните три години забъркваше коктейли в „Олд Ред Кат“, приличащото на стара кръчма любимо заведение на студентите от „Джордж Уошингтън“ и „Фоги Ботъм“. След като завърши щатския колеж „Фростбърг“, той напусна Болтимор и се премести във Вашингтон да гради кариера. И тъй като не успя, се хвана на почасова работа в „Олд Ред Кат“ и скоро установи, че му харесва да налива бира и да бърка силни коктейли. Заобича живота в кръчмата, а и се оказа, че умее да си говори със сериозните пиячи и да успокоява по-буйните. Тод беше всеобщ любимец и се обръщаше на малко име към стотици редовни клиенти.
Много пъти през последните две години и половина си бе мислил да прекъсне следването си по право и да осъществи мечтата си да притежава бар. Баща му обаче беше категорично против. Господин Лусеро беше полицай в Болтимор и открай време притискаше сина си да завърши образованието си. Едно е да притискаш, друго е да плащаш обаче. Затова Тод беше попаднал в същия капан на лесните заеми, парите от които отиваха в ръцете на алчните типове от „Фоги Ботъм“.
Двамата с Марк Фрейзиър се запознаха още първия ден по време на опознавателната обиколка, когато с грейнал поглед си представяха солидна кариера с тлъста заплата. Какви наивници заедно с още триста и петдесет като тях! Той си обеща да напусне след първата година, но баща му се разкрещя. Заради ангажимента си към бара Тод така и не намери време да обикаля канторите във Вашингтон и да си търси летен стаж. Обещаваше си да напусне и след втората година и да прекрати заема, но консултантът му настойчиво го посъветва да не го прави. Докато следваше, нямаше да бъде принуден да изпълнява почти непосилния план за погасяване, затова беше разумно да продължи със заемите, да завърши и да си намери доходоносна работа, благодарение на която поне на теория щеше накрая да погаси дълговете си. Сега обаче, преди последния семестър, Тод прекрасно знаеше, че такава работа няма.
Как не взе сто деветдесет и пет хиляди долара от някоя банка и не си отвори бар! Вече щеше да печели като бесен и да се радва на живота.