Решиха да променят стратегията си на втория си ден от полета в пропастта. Пъстра тълпа чакаше пред съдебната зала на почитаемия Лиън Хендълфорд, Десето наказателно отделение. Тод се появи пръв и се постара да изглежда много напрегнат. Проучи групата и насочи усилията си към млад чернокож, който чакаше с по-възрастна жена, вероятно майка му. Тод се приближи, усмихна им се и поде разговор.
— Страхотен начин да си прекараш деня, а?
— И още как — отговори младежът.
Майка му завъртя безсилно очи.
— Това е съдът за шофиране в нетрезво състояние, нали? — попита Тод.
— За пътни произшествия — отговори младежът.
Майка му додаде:
— Пипнали го да кара със сто трийсет и пет при ограничение седемдесет. Втората му глоба за тази година. Застраховката ще ни излезе през носа. Честно.
— Сто трийсет и пет — повтори Тод. — Направо влизаш в регистъра.
— Е, какво, бързах.
— Според ченгето отива в затвора — обади се майка му, напълно обезверена.
— Имаш ли адвокат? — попита Тод.
— Още не. Не бива да ми вземат книжката, човече. Вземат ли ми я, ще си изгубя работата.
Марк се появи. Вървеше бързо и целеустремено, притиснал телефон към ухото си. Срещна погледа на Тод, приближи се и прибра телефона. Без да обръща внимание на чернокожия младеж и майка му, той осведоми Тод:
— Поговорих с прокурора — познаваме се ние с него. Отмени затвора и намали глобата наполовина. Още се пазарим за отнемането на шофьорската книжка, но напредваме. Носиш ли другата половина от хонорара ми?
— Разбира се — бързо отговори Тод.
Той бръкна в джоба си и извади някакви пари. Пред очите на всички отдели няколко банкноти и ги подаде. Докато Марк ги прибираше, Тод посочи новия си приятел и каза:
— Пипнали са го да кара със сто трийсет и пет при ограничение седемдесет. Какво го очаква?
Марк нямаше никаква представа, но вече беше същински Даръл Кромли, адвокат ветеран, който знаеше отговора на всеки въпрос.
— Сто и трийсет и пет — повтори той със страхопочитание. — Пиян ли беше?
— Не — отговори младежът.
— Съвсем бодър си беше — додаде майка му. — Щях да разбера, ако се беше натряскал, но той е съзнавал прекрасно какви ги върши.
— Стига, мамо.
— Прехвърлиш ли сто и трийсет, ще лежиш — обясни Марк.
— Поемате ли дела за превишена скорост? — попита майката.
Марк й се усмихна прочувствено, като че ли беше в състояние да се справи с всичко.
— Съдът за пътнотранспортни произшествия е моя територия, госпожо. Познавам всички съдии и всички тънкости.
— На всяка цена трябва да си запазя книжката — повтори младежът.
— Какво работиш? — попита Марк и погледна часовника си.
— Доставям пратки. Работата е добре платена, не мога да си позволя да я изгубя.
Добре платена работа. Златна мина! За шофиране в нетрезво състояние хонорарът беше хиляда долара. Марк си представяше нещо по-малко за превишена скорост, но наличието на добре платена работа повиши залога и Марк делово обясни:
— Вижте, хонорарът ми е хиляда долара. Срещу тази сума ще сведа простъпката до обикновена превишена скорост и няма да влезеш в ареста.
Той отново погледна часовника си, все едно имаше да решава неотложни проблеми.
Младежът се обърна обнадеждено майка си, която поклати глава, все едно искаше да каже: „Ти забърка тази каша, не аз“. После погледна към Марк и каза:
— Сега имам само триста. Може ли да платя останалото по-късно?
— Може, но трябва да е преди следващото явяване в съда. Покажи ми призовката.
Младежът я извади от джоба си и я подаде на Марк, който бързо я прегледа. Бенсън Тейпър, на двайсет и три, неженен, с адрес на Емерсън Стрийт в Североизточен Вашингтон.
— Добре, Бенсън, да вървим при съдията.
Подмамването на клиенти в коридора беше достатъчно изнервящо, особено за новобранец, който се представя за адвокат, но влизането в съдебна зала, където от първа ръка да наблюдаваш как се въртят колелцата на правосъдната система, беше направо ужасяващо. Коленете на Марк омекнаха, докато крачеше по централната пътека. Буцата в стомаха му растеше с всяка стъпка.
Стегни се, глупако, нареди си той. Не издавай, че се страхуваш. Всичко е игра. Ако Даръл го може, значи и ти го можеш. Той посочи едно място на средния ред и, разпореждайки се с разположението на хората, все едно съдебната зала бе негова, прошепна на майката:
— Седнете ей там.
Тя седна, а двамата с младежа заеха места на първия ред. Бенсън му даде триста долара и Марк измъкна договор за адвокатски услуги — същия, какъвто беше подписал от името на Горди с адвокат Престън Клайн. Когато приключиха с документите, двамата с Бенсън просто загледаха представлението.