Щом вратата на асансьора се затвори, двамата избухнаха в смях.
— Чудесен нагледен урок — отбеляза Зола.
— Причинени телесни повреди в сто прости стъпки — отбеляза в отговор Тод. — Ускорен курс, който във „Фоги Ботъм“ би отнел четири месеца.
— Да, и при това щеше да го чете някой смешник, който никога не се е рекламирал на билборд.
— Сега ни трябват само един-двама клиенти.
Тод подкара, а Зола погледна телефона си и се разсмя.
— Забогатяваме. Марк е привлякъл още един пиян шофьор срещу шестстотин в брой. Четвърто отделение.
Изборът на подходящата болница се оказа труден. В града имаше толкова много. „Потомак Дженеръл“ беше огромно и хаотично държавно здравно заведение и се оказа предпочитаното място, където караха пострадалите при улично насилие. В другия край на спектъра болница „Джордж Уошингтън“ беше мястото, където бяха откарали президента Рейгън, след като беше прострелян. А между двете имаше поне още осем.
Трябваше да започнат отнякъде и решиха да е от „Потомак“. Тод остави Зола на главния вход и отиде да търси къде да паркира. Вече като адвокат, госпожица Паркър носеше фалшиво дизайнерско сако и пола над коляното, но не прекалено къса. Кафявите й обувки бяха доста елегантни и с убийственото си делово куфарче „Гучи“ тя изглеждаше като истински професионалист. Табелите я отведоха в кафенето на приземния етаж. Зола си купи кафе, седна на метална масичка и зачака Тод. Недалече от нея младеж в инвалиден стол седеше с някаква жена, вероятно майка му, и ядеше сладолед. Единият му крак беше в дебел гипс, от който стърчаха метални пръчки. Ако се съдеше по външността на майка му, семейството не беше заможно.
Партньорите в АПЛ бяха решили да избягват богатите клиенти. Хората с пари най-вероятно щяха да разпознаят кой е истински адвокат. По-бедните — едва ли, или поне така смятаха тримата. Мъж на петдесетина години, седнал до стената в ъгъла, имаше гипс и на двата си глезена и очевидно изпитваше болка. Беше сам и се мъчеше да изяде сандвича си.
Тод влезе в кафенето, спря и се огледа. Срещна погледа на Зола и отиде да си купи кафе. Накрая седна на нейната маса, където тя разглеждаше пакета за нови клиенти на АПЛ, откраднат от фирмата на Ръсти.
— Има ли жертви? — попита той тихо и взе един лист.
Тя си драскаше някакви ненужни неща.
— Хлапето ей там със счупения крак. И мъжът в ъгъла е потрошените глезени.
Тод бавно се озърна, отпивайки от кафето си.
— Не съм сигурна, че мога да го направя — призна Зола. — Струва ми се нередно да се възползвам така от нищо неподозиращи хора.
— Стига, Зола. Никой не гледа. Тези нещастници може би се нуждаят от услугите ни и ако не им ги предоставим ние, ще го направи Ръсти Чевръсти. Ако ни разкарат, нищо не губим.
— Ти върви пръв.
— Добре, поемам бялото хлапе. На теб оставям чернокожия.
Тод се изправи и извади мобилния си. Отдръпна се, уж потънал в разговор, и закрачи из кафенето. Върна се и докато минаваше покрай хлапето със счупения крак, заяви делово:
— Виж, делото е следващата седмица. Няма да приемем петдесетте хиляди, защото застрахователната компания се опитва да те прецака, ясно? Ще осведомя съдията, че сме готови за съд. — Прибра телефона в джоба си и се обърна с широка усмивка към момчето. — Ей, кракът ти май е сериозно пострадал. Какво се случи?
— Счупен е на четири места — гордо обясни майката. — Вчера му направиха операция.
Хлапето се усмихна, видимо доволно от вниманието към себе си. Тод погледна към гипса, продължи да се усмихва и каза:
— Уха! Браво на теб. Как стана?
— Карах си скейта и попаднах на лед — гордо обясни хлапето.
Скейтборд = допустим риск, вреда по собствена вина. Лед = естествени условия.
Докато делото се топеше пред очите му, Тод попита:
— Сам ли беше?
— Аха.
Лична небрежност = липса на друг обвиняем.
— Е, късмет. — Той извади телефона си, уж за да отговори на обаждането, и се отдалечи. Докато минаваше покрай Зола, прошепна: — Фалстарт. Ти си на ход.
Тод излезе от кафенето, все още с телефон в ръка. Имаше право — никой не ги гледаше, никой не се интересуваше от тях.
Зола бавно се изправи и намести фалшивите си очила. С лист в едната ръка и мобилен в другата тръгна да обикаля кафенето. Висока, слаба, добре облечена, привлекателна. Мъжът с пострадалите глезени нямаше как да не я забележи, когато тя се приближи към него, все още говорейки по телефона. Зола му се усмихна и той отвърна със същото. После тя любезно го попита:
— Вие ли сте господин Кранстън?