— В известен смисъл. Намерих си работа в неправителствена организация, така че ще приложа номера с общественополезния труд и ще ми опростят по-голяма част от заема.
— За десет години?
— Те така си мислят. Възнамерявам да поработя три-четири години, колкото да усмиря акулите, и да си намеря истинска работа. Рано или късно пазарът трябва да се оправи.
— Наистина ли го вярваш?
— Не знам какво да вярвам, но трябва да отида някъде.
— След като издържиш адвокатския изпит, разбира се.
— Знаеш ли какво мисля за адвокатския изпит, Марк? Миналата година са го издържали половината възпитаници на „Фоги Ботъм“, другата половина са се провалили. Аз мисля, че съм в първата група, и ако си седна на задника и уча, ще го издържа. Като се огледам на лекции, виждам много идиоти, но аз не съм от тях. Ти също не си, Марк. Адски си умен и не се плашиш от работа.
— Вече ти казах, имам проблеми с мотивацията.
— Тогава какво смяташ да правиш?
— Нямам план. Оставил съм се на течението. Сигурно накрая ще се появя на лекции, макар че ми призлява само като си помисля за онова място. Може би ще прекъсна за един семестър и ще наваксам после. Не знам.
— Не може да го направиш, Марк. Ако прекъснеш, ще те обявят за неплатежоспособен.
— Мисля, че вече съм неплатежоспособен. Като гледам извлечението по кредита си, дължа четвърт милион долара, а не се очертава да си намеря работа. За мен това си е чиста неплатежоспособност. И какво толкова? Ще ме съдят, но не могат да ме убият, нали така? Миналата година един милион студенти са обявили неплатежоспособност и доколкото ми е известно, още са си живи и здрави.
— Знам, знам. Чета блоговете. — Двамата отпиха от бирата си и се огледаха в огледалото над редиците бутилки с алкохол. — Къде живееш сега? — попита Уилсън.
— Ти да не ме следиш?
— Не, просто се отбих в апартамента ти и един съсед ми каза, че си напуснал. Тод също. Виждал ли си го? Вече не работи в бара.
— Напоследък не съм. Мисля, че се върна в Болтимор.
— Прекъсна ли?
— Не знам, Уилсън. Спомена, че иска да си вземе почивка. Мисля, че е по-объркан от мен. С Горди бяха много близки.
— Не си вдига телефона.
— Е, вие двамата не бяхте големи приятели.
— Оправихме се. По дяволите, Марк, тревожа се, ясно? Вие сте ми приятели, а просто се изпарихте.
— Благодаря ти, Уилсън, това означава много за мен. Но аз ще се оправя в края на краищата. Не съм сигурен за Тод обаче.
— Ами Зола?
— Какво за нея?
— И тя изчезна безследно. Никой не я е виждал. Изнесла се е от жилището си.
— Поддържам връзка с нея, но е съсипана. Тя последна видя Горди жив и приема случилото се много тежко. Освен това ще депортират родителите й обратно в Сенегал. Никак не е добре.
— Горкото момиче. Глупаво беше от страна на Горди да се обвърже с нея.
— Може би, не знам. Вече в нищо не виждам смисъл.
Доста време пиха мълчаливо. В огледалото Марк видя познато лице на маса в другия край на помещението. Красиво лице, което беше виждал в съда. Хадли Кейвинес, помощник-прокурорката по делото на Бенсън Тейпър за превишена скорост. Очите им се срещнаха за кратко и тя отмести поглед.
Уилсън си погледна часовника и каза:
— Виж, това е много потискащо. Трябва да тръгвам. Моля те, Марк, обаждай се и ми кажи, ако мога да ти помогна с нещо.
Той пресуши бирата си и остави банкнота от десет долара на бара.
— Дадено, Уилсън. Благодаря.
Уилсън стана, потупа го по рамото и си тръгна. Марк погледна в огледалото и установи, че Хадли е с още три млади жени. Очите им отново се срещнаха и двамата се гледаха втренчено няколко секунди.
* * *
Половин час по-късно момичетата приключиха и платиха сметката си. На излизане Хадли заобиколи и се отби на бара.
— Чакаш ли някого? — попита тя.
— Да, теб. Заповядай.
Тя протегна ръка и каза:
— Хадли Кейвинес, Десето отделение.
Марк пое ръката й.
— Знам. Марк Апшоу. Може ли да те почерпя?
Тя се настани на столчето и каза:
— Разбира се.
Марк махна на бармана и я попита:
— Какво да бъде?
— Шардоне.
— А за мен още една бира.
Барманът се отдалечи и двамата се обърнаха един към друг.
— Не съм те виждала напоследък — отбеляза тя.
— Ами, там съм всеки ден. Цедя системата.
— Нов си.
— От няколко години. Работех във фирма, но ми доскуча в мелачката. Сега работя самостоятелно и се забавлявам. А ти?
— Първа година в прокуратурата, затова ме набутаха в пътнотранспортните. Адска скука. Не е много приятно, но си плащам сметките. Къде завърши право?
— В Делауер. Дойдох в големия град да променя света. А ти?