— Представлявам Ейша Тейпър — подхвана Мосбърг — и разбрах, че вие представлявате бившия й съпруг. Така ли е?
— Точно така. Рамон Тейпър е наш клиент.
— Не можете да заведете дело без нея. В крайна сметка тя е майка на детето. — Тонът на Мосбърг беше нападателен, почти враждебен.
Страхотно, Рамон. Лиши ни от тлъст пай от хонорара ни. Само това ни липсваше — да ни се пречка пробивен адвокат с опит в съдебната зала.
— Да, разбирам — отговори Марк, докато бързо проучваше Мосбърг онлайн.
— Клиентката ми твърди, че вашият клиент разполага с всички медицински документи. Вярно ли е?
— При мен са — отговори Марк.
Едуин Мосбърг, адвокатска фирма от шестима адвокати, която се занимаваше предимно с телесни повреди, разположена в центъра на Чарлстън. На четирийсет и пет. Значи беше в играта от двайсет и пет години и беше по-опитен от всеки в АПЛ. Едър мъж, с отпуснати бузи, гъста прошарена коса, скъп костюм и вратовръзка. Най-голямата му съдебна победа до днес — присъда за единайсет милиона срещу болница в Атланта. И много по-дребни, но въпреки това впечатляващи присъди.
— Може ли да ми изпратите копие на документацията? — попита практично Мосбърг.
— Разбира се, няма проблем.
— Какво е направено досега по случая, господин Апшоу?
Марк за хиляден път стисна носа си и се запита какви ги върши, по дяволите.
Скръцна със зъби и отговори:
— В момента наше вещо лице преглежда медицинската документация. Би трябвало докладът му да е готов до няколко дни.
— Кое е вещото лице? — попита Мосбърг, като че ли познаваше всеки в областта.
— Ще поговорим за него по-късно — окопити се Марк.
И той можеше да бъде гадняр.
— Бих искал да видя доклада веднага щом го получите. Пълно е с неспособни вещи лица, а аз познавам най-добрите. Един от тях живее в Хилтън Хед. Използвал съм го няколко пъти, при това с огромен успех, ако позволите да добавя.
О, добавете, моля, изгарям от желание да науча повече за феноменалния ви успех.
— Чудесно — каза Марк. — Изпратете ми контактите си и ще поддържаме връзка.
— Разбира се. Господин Апшоу, няма да има дело без моята клиентка, нали разбирате? Ейша е пострадала много от случилото се и аз съм твърдо решен да изкопча полагащата й се компенсация до последния долар.
Давай, Супермен!
— Аз също, господин Мосбърг — увери го Марк. — Приятен ден.
Разговорът приключи. Марк изпита желание да запокити телефона през прозореца.
Тод и Зола приеха новината добре. Марк се срещна с тях за бърз обяд в ресторант близо до съда, където Тод току-що беше осъществил първия двоен удар за фирмата, като бе привлякъл двама шофирали в нетрезво състояние само за едно заседание на съда. Със седемстотин долара свежи пари в джоба той настоя да плати храната и смяташе да не работи следобед. Никой от тримата не искаше да признае, но мисълта за такъв тлъст и лесно спечелен хонорар от делото на Рамон беше опияняваща. Премахваше напрежението от всекидневието им. Защо да си правят труда да обикалят наказателните съдилища и болниците, след като съвсем скоро очакваха сериозни пари? И тримата работеха по-малко и прекарваха по-малко време заедно. Нямаха търкания, просто се нуждаеха от лично пространство.
Ранното оживление в съда предлагаше най-богати възможности. Марк и Тод обикновено бяха там в девет и се заемаха с обичайните си изпълнения. В някои дни им вървеше, в повечето — не. След първите няколко седмици от играта и двамата знаеха, че това не може да продължи дълго.
Трудно им беше да проумеят как кариерата на Даръл Кромли, на Престън Клайн и на истинските адвокати, които привличаха клиентите си така, преминава в непрекъснато обикаляне на коридорите и дебнене на нищо неподозиращите хорица. Може би всъщност нямаха избор, защото бяха способни да вършат само такава работа. Може би животът им се облекчаваше от факта, че не се тревожеха дали няма да ги спипат, че практикуват право без разрешително за това.
Зола се беше отказала да преследва линейки, но още не го беше споделила с партньорите си. Беше променяла и усъвършенствала ролята си по най-различни начини, но още не беше привлякла нито един клиент. И беше изтощена от усилието. Беше отвратително мошеничество да се нахвърля така на клетите и наранени души и всеки път се чувстваше като хищник.
Когато не беше с момчетата, тя прекарваше повече време във федералните съдилища и гледаше истински процеси и апелативни дела. Намираше ги за страшно интересни, но и малко потискащи. Преди няколко години беше започнала да следва право с мечтата да стане истински адвокат. А сега само гледаше истинските адвокати и се чудеше какво се е случило.