Последен транш: 32 500 долара, 13 януари 2014 г. Обща дължима сума, главница и лихви: 195 000 долара.
Искрено Ваш,
Рекс Уагнър,
старши консултант по заемите
На което Тод надлежно отговори:
Драги СС старши консултант по заемите Уагнър,
Когато човек усеща, че капанът ще щракне, започва да търси начини да избяга. Отчаяни начини, един от които е да прекъсне следването си и да се скрие. Друг е да обяви неплатежоспособност и историята да приключи. Ами ако обявя неплатежоспособност? Какво толкова ще се случи? Сигурен съм, знаете, че миналата година над един милион студенти обявиха неплатежоспособност. Всички бяха съдени, но нито един не беше екзекутиран. И какво — ще ме съдите, но не може да ме убиете, нали?
Може да съсипете кредитното ми досие до края на живота ми, но знаете ли какво — след като един път завинаги се справя с Вас, с фирмата Ви и с училището по право, приключвам с дълговете. Веднъж завинаги. Ще живея до края на живота си без дългове.
Ваш приятел,
Тод Лусеро
Тилди Карвър в „Лоун Ейд“ изпрати на Зола имейл, който гласеше:
Здравейте, Зола,
Остават още само два месеца и аз съм сигурна, че се вълнувате за дипломирането. Заслужавате го! Стигнахте дотук благодарение на упоритата си работа и постоянството си и заслужавате похвала. Поздравления! Знам, че семейството Ви се гордее с Вас. Искате ли да ми съобщите новостите около търсенето на работа? Трябва да поговорим и да започнем да чертаем най-общо график за погасяване на заема. Аз съм на Ваше разположение.
Последен транш: 13 януари 2014 г.: 32 500 долара. Обща дължима сума, главница и лихви: 191 000 долара.
Ваша, Тилди Карвър,
старши консултант по заемите
Зола изчака няколко дни и накрая отговори:
Скъпа госпожо Карвър,
Опасявам се, че нямам какво ново да Ви съобщя. За съжаление, не мога да си намеря работа. Ще продължа да ходя на интервюта, докато завърша и още малко след това. Ако не ми провърви, сигурно ще започна в някоя голяма счетоводна фирма. Ако стане така, незабавно ще Ви уведомя.
Всичко най-добро,
Зола Мал
26
Кантората на Джефри Корбет заемаше горните два етажа на красива стъклена постройка близо до Томас Съркъл.
В елегантното фоайе униформен портиер придружи Марк и Тод до „асансьора на господин Корбет“ — обслужваше само него на седмия и осмия етаж. Когато вратата се отвори, двамата се озоваха във впечатляваща рецепция, пълна с минималистични мебели и съвременно изкуство. Млада жена с приятна външност се ръкува с тях и ги попита искат ли кафе. И двамата я проследиха с поглед, докато се отдалечаваше. Когато се върна с кафето в хубави порцеланови чаши, те я последваха и завиха по коридора към заседателна зала, от която се откриваше зашеметяваща гледка към центъра на града. Тя ги остави там, а Марк и Тод за втори път я проследиха с поглед, докато се отдалечаваше.
Масата беше дълга и широка и беше покрита с тъмночервена кожа. Край нея имаше шестнайсет елегантни кожени стола. По стените висяха още картини. Засега кантората примамливо внушаваше сериозен успех и богатство.
— Да, ето така се практикува право — отбеляза Тод, възхищавайки се на обзавеждането.
— Е, никога няма да разберем.
Господин Корбет вършеше нещата по свой начин. В три следобед Марк и Тод щяха да се срещнат със сътрудник на име Питър и с правна асистентка на име Орилия. Около час щяха да преглеждат дебелата папка с медицински документи на Рамон и доклада на д-р Кунс. Документите и докладът още бяха в куфарчето на Марк. Беше предложил да ги изпрати, но те нямали такава практика.
Ако предварителната среща минеше добре, едва тогава господин Корбет щеше да се откъсне от графика си и да приключи сделката. Питър влезе и се представи. Беше около трийсет и пет годишен, все още обикновен сътрудник, ако се съди от уебсайта. Във фирмата работеха петнайсет адвокати, около половината бяха партньори, но ставаше ясно — поне онлайн, — че шефът е само един. Питър беше облечен ежедневно със скъп кашмирен пуловер и панталон в цвят каки. Орилия беше по джинси. Всички се запознаха. Питър прояви любопитство към фирмата им и след броени секунди Марк и Тод доста се поизпотиха. Представиха обичайната версия: трима приятели, на които им е дотегнало от големите фирми и са решили да опитат сами. При първа възможност Марк каза: