— Ако си бяхте проучили документите, господин Апшоу, щяхте да установите, че се е случило през две хиляди и дванайсета, преди повече от две години.
Питър побутна оригиналните документи леко театрално през масата, все едно бяха димящо оръжие. Марк ги изгледа смутен и попита:
— И какво да направим сега?
— Не мога да ви посъветвам — отговори Корбет, — за пръв път ми се случва. Но вероятно трябва да уведомите фирмата, където е застраховката ви „Професионална отговорност“. Предупредете ги. С какво покритие сте?
Професионална какво? Покритие ли? Марк погледна към Тод, който вече се беше вторачил в него. И двамата се бяха втрещили.
— Трябва да проверя — заекна Марк.
— Направете го — каза Корбет. — А сега, моля, напуснете и вземете документите със себе си.
Питър отиде до вратата и я отвори. Марк вдигна папката и излезе след Тод от залата. Някой затръшна вратата зад гърба им.
На излизане не завариха хубавата секретарка на мястото й. Портиерът не беше толкова дружелюбен, докато излизаха от сградата.
Не размениха нито дума, докато не се заключиха на сигурно място в колата на Тод заедно с медицинските документи на Рамон на задната седалка.
Тод стисна волана и каза:
— Е, това е последното дело, което препращаме към този нахалник.
Един бог знае откъде, Марк изнамери чувството си за хумор и се разхили. За да не се разплаче, Тод също се разсмя и продължиха така, докато не паркираха зад бар „Петлите“.
Зола ги завари в обичайното сепаре с празни халби на масата. Само като ги погледна в очите, разбра, че са там от доста време. Настани се до Марк и погледна към Тод отсреща. И двамата мълчаха. Накрая тя попита:
— Добре, как мина?
— Някога да си чувала за застраховка „Професионална отговорност“ за адвокати?
— Май не, защо?
— Ами оказва се, че всеки правоспособен адвокат си прави застраховка в случай на грешка, която наричат застраховка за професионална отговорност. Която е много полезна, когато адвокатът оплете конците и направи нещо много лошо, например забави дело до изтичане на давността му и то се стопи за вечни времена. Клиентът се вбесява и дава адвоката под съд, а застрахователната компания на адвоката му се притича на помощ. Много умна застраховка.
— Жалко, че ние нямаме — подметна Тод.
— Със сигурност щеше да ни е от полза. Пропуснали сме давността на делото на Рамон, Зола. Изтекла е на двайсет и пети февруари, две години след смъртта на бебето. Във Вирджиния е две години. Учила ли си това по време на следването ни?
— Не.
— Значи ставаме трима. Давността е изтекла шест дни след като се срещнах с Кунс, и два дни преди да се обадя за пръв път на Корбет. Няма какво да се направи и единственият виновник съм аз.
— Ние — поправи го Тод. — Фирмата. Един за всички, всички за един, нали?
— Не бързай толкова — спря го Зола, а Марк додаде:
— Всъщност двама лакеи на Корбет го забелязаха, докато преглеждаха документацията. Извикаха го и той ни изгони. По едно време ми се струваше, че може да извика охраната да ни изведе от сградата.
— Голям чаровник, а?
— Не го виня — каза Тод. — Просто се грижи фирмата му да не пострада. Не всеки ден двама глупаци цъфват в кантората ти с голям случай, във връзка с който вече не може да се заведе дело, ама са толкова тъпи, че не го знаят.
Тя кимна и се опита да осмисли нещата. Марк махна на сервитьор и поръча по още едно питие.
— Е, как прие новината Рамон?
Марк изсумтя и се усмихна:
— Още не съм му се обадил. Мисля, че ти трябва да го направиш.
— Аз ли?! Защо?
— Защото съм страхливец. А ти ще се справиш. Вижте се на питие. Пусни чара си в действие. Той ще се впечатли и може би няма да ни съди за пет милиона долара.
— Шегуваш се!
— Да, Зола, шегувам се — каза Марк. — Вината е моя. В даден момент ще се срещна с Рамон и някак ще се справя. Истинският проблем обаче е Мосбърг. Той чака на телефона да чуе мнението на нашия експерт. Рано или късно трябва да му кажа истината. Делото вече го няма. Той ще ни съди от името на Ейша и край с прикритието ни. Така стоят нещата.
— Защо ще ни съди, ако нямаме застраховка за професионална отговорност? — попита Зола.
— Защото е адвокат. Съди наред.
— Чакай малко — намеси се Тод. — Въпросът й е много основателен. Ами ако просто отидем при Мосбърг и му кажем истината? Той е чак в Чарлстън и не дава пет пари какво става тук. Казваме му, че сме прекъснали следването си и се мъчим да припечелим по нещо на улицата, без да сме правоспособни адвокати. Вярно, оплескахме този случай и много съжаляваме. Истински глупаци, какво да се прави! Обаче защо да ни съди, след като нямаме нищо? Защо да хаби хартия? По дяволите, има си предостатъчно други дела.