Е, склонен ли сте да приемете предложението ми за 200 долара месечно? С начална дата след шест месеца, разбира се.
Ваш приятел,
Тод Лусеро
Явно господин Уагнър работеше до късно, или, както си представяше Тод, седеше в креслото си по боксерки, гледаше порно и проверяваше имейлите си, защото отговори след броени минути:
Скъпи Toд,
Отговорът е „не“. Предложението Ви е нелепо. Трудно ми е да повярвам, че умен човек като Вас ще бърка коктейли през следващите десет години. Има много свободни работни места в областта на правото и не само там, така че, ако си размърдате задника, ще си намерите работа. И после ще си поговорим сериозно за връщането на заема.
Искрено Ваш,
Рекс Уагнър,
старши консултант по заемите
На което Тод незабавно отговори:
Скъпи СС Уагнър,
Супер! Оттеглям предложението си.
Т.Л.
Кореспонденцията на Зола беше малко по-професионална. Тилди Карвър от „Лоун Ейд“ й писа:
Скъпа Зола Мал,
Информираха ме, че сте прекъснали следването си по право. Това крайно решение създава няколко проблема, които трябва да обсъдим незабавно. Моля, обадете ми се или ми изпратете имейл при първа възможност.
Последен транш: 13 януари 2014 г.: 32 500 долара. Обща дължима сума, главница и лихви: 191 000 долара.
Тилди Карвър,
старши консултант по заемите
Зола беше полузаспала. Отговори следното:
Скъпа г-жо Карвър,
След самоубийството на моя приятел през януари не е възможно да продължа обучението си. Затова реших да прекъсна и евентуално да се върна на лекции след около година. Ще се свържа с Вас по-късно.
Ваша,
Зола Мал
30
В един топъл ден в края на април, когато вишните бяха напълно разцъфтели и въздухът беше чист след обилния дъжд, партньорите се събраха в седалището на фирмата, за да предприемат последния отчаян ход в своята адвокатска практика. Седалището на фирмата беше едновременно и скривалище на Зола, а през последните три месеца тя беше успяла да му вдъхне малко живот и да го поразведри. Беше боядисала двете стаи в меко бежово и беше окачила репродукции на съвременни картини. В единия ъгъл имаше малък хладилник — единственият кухненски уред. Върху стара метална маса се мъдреше нов компютър с трийсетинчов монитор, а до него имаше бърз лазерен принтер. Рафтовете на двете стени бяха отрупани с купчини документи — плод на упоритото им проучване на банка „Суифт“.
Всеки от тримата се беше включил като ищец в отделен колективен иск срещу банката. В страната вече бяха заведени шест такива, все от адвокати, които специализираха в подобни мащабни дела.
Междувременно банка „Суифт“ беше притисната до стената, накълцана и обезкръвена, и едва оцеляваше след ежедневните атаки. Нови обвинения се изливаха отвсякъде. Информаторите пееха с пълно гърло. Висшите мениджъри сочеха обвинително с пръст. Ръсеха се обещания за обвинителни актове. Акционерите бяха смутени, но и бесни, защото акциите им бяха паднали от шейсет на тринайсет долара за по-малко от четири месеца. В интернет и по кабелните телевизии се носеха слухове. Най-честият и най-съществен беше, че „Суифт“ няма да има друг избор, освен да похарчи милиарди, за да реши проблемите си. Тази перспектива само засилваше въодушевлението на участниците в колективните искове.
След като сравниха отговорите от трите фирми, които бяха наели, тримата установиха, че „Коен-Кътлър“, кантора от Маями, е с няколко крачки пред другите две — в Ню Йорк и Вашингтон. „Коен-Кътлър“ имаха хубава репутация в хаотичния свят на колективните искове. Фирмата беше огромна, със сто адвокати и многобройни асистенти. Подготвяше документацията си по-ефективно. Затова залязващата правна кантора „Апшоу, Паркьр и Лейн“ реши да обедини сили с могъщата „Коен-Кътлър“.
Зола седеше на масата с чаша чай и се взираше в монитора. Тод седеше на единствения стол с лаптопа си. Марк се беше разположил на пода. Брадите и фалшивите очила бяха изчезнали, костюмите също. С дните им в съдебната зала беше свършено, нямаха нужда от маскировка. През следващите няколко седмици щяха да се крият над бар „Петлите“. За после нямаха план.