— И още как. Благодаря. Ще ви се обадя.
Марк остави телефона си до лаптопа.
— Това е само началото.
31
Вашингтонската адвокатска колегия имаше около сто хиляди членове, почти половината от които работеха в града. Другата половина бяха пръснати в петдесетте щата. Тъй като членството и плащането на членския внос бяха задължителни, административното управление си беше истинско предизвикателство. Петдесет служители се трудеха усърдно в централата на колегията на Уисконсин Авеню, поддържаха актуална база данни с имената и адресите на членовете, планираха образователни курсове и семинари, разпространяваха стандарти за професионална отговорност, издаваха месечно списание и разглеждаха дисциплинарни въпроси. Оплакванията от съдии и адвокати се адресираха до Дисциплинарния съвет, където Маргарет Санчес ръководеше група от петима адвокати, трима разследващи и шест секретарки и асистенти. За да се разгледа конкретен случай, най-напред бе нужно да се подаде писмена молба. Често обаче първият сигнал за проблем идваше по телефона и обикновено го подаваше друг адвокат, който не желаеше да се замесва прекалено.
След няколко опита Едуин Мосбърг от Чарлстън успя да се свърже с госпожа Санчес. Разказа й за срещата си с Марк Апшоу, млад мъж, който се представя за адвокат и явно използва псевдоним. Мосбърг беше проверил и не беше открил данни за такъв човек в регистъра. Нито в телефонния указател, нито онлайн, нито където и да било. Той описа най-общо безотговорността на Апшоу, който беше допуснал да изтече важен срок на давност, и последвалото му пътуване до Чарлстън, за да умолява Мосбърг да си мълчи.
Госпожа Санчес беше запленена от историята. Рядко получаваха оплаквания за неразрешена адвокатска практика и най-често ставаше дума за правни асистенти, които или неволно, или преднамерено престъпваха границите на правомощията си и правеха неща, които би трябвало да свършат началниците им. След бърз укор обикновено положението се оправяше, без клиентите да бъдат сериозно ощетени.
Мосбърг не искаше да подава официално оплакване — заяви, че няма време да се занимава с глупости, а просто искал да уведоми асоциацията за проблема. Изпрати копие от визитката на Апшоу с името на фирмата му, адреса на Флорида Авеню и телефонния номер. Госпожа Санчес му благодари за отделеното време.
Историята ставаше още по-интересна поради факта, че това беше второто телефонно обаждане по повод на „Апшоу, Паркър и Лейн“. Миналата седмица Франк Джеперсън, местен адвокат, който се занимаваше с обезщетения при катастрофи, неофициално я информира, че Зола Паркър се опитала да му открадне клиент в болнично кафене. Госпожа Санчес познаваше Джеперсън от предишни две негови оплаквания за подобно неетично поведение. Джеперсън й изпрати копие от визитната картичка на Зола Паркър.
Седнала на бюрото си, госпожа Санчес сравни копията от двете визитки. Същата фирма, същият адрес, различни телефонни номера. След бърз преглед на регистъра на колегията установи, че нито Марк Апшоу, нито Зола Паркър са нейни членове. Тя повика свой служител, Чап Гронски, който официално се водеше дисциплинарен помощник-съветник, и му даде двете копия от визитните картички. Час по-късно Гронски се върна с нови данни.
— Проверих графиците на наказателните дела и намерих четиринайсет, в които като адвокат е вписан Марк Апшоу. Нищо за Зола Паркър. Има и един Тод Лейн, който е активен през последните три месеца — неговото име открих в седемнайсет дела. Сигурно има и още. Странното е, че не намирам нищо преди януари тази година.
— Изглежда, е нова фирма в града — каза тя. — Точно каквото ни трябва.
— Да отворя ли досие? — попита Гронски.
— Още не. Няма официално оплакване. Кога трябва отново да се явят в съда?
Гронски разлисти някакви разпечатки.
— Апшоу има изслушване за присъда за шофиране в нетрезво състояние в Шестнайсето отделение в десет сутринта.
— Отиди и хвърли едно око. Поговори си с Апшоу, да видим какво ще каже.
В десет на следващата сутрин Чап Гронски седеше в съдебната зала и наблюдаваше парада. След третото признание за вина и издаване на присъда съдебният секретар извика Джереми Планкмор. Млад мъж се изправи напрегнато на последния ред, озърна се за помощ и неуверено пристъпи на пътеката. Докато се приближаваше към съдийското място сам, съдия Канту го попита:
— Вие ли сте господин Планкмор?
— Да, господине.